Всъщност това, че спортът е Велика Работа, си го знам от много малка. Е, разбира се, едно 6-7 годишно дете не може истински да осъзнае подобно нещо. Тогава то беше просто някакво интуитивно чувство, което изпитвах, когато бодърствах пред телевизора до полунощ и треперех дали Габи Зайферт ще стане шампионка по фигурно пързаляне в далечните години, в които БНТ прохождаше като телевизия, или когато при всеки гол на Жеков и ЦСКА скачах от радост по стадионите, където татко ме водеше (понеже си нямаше син, водеше мен, най-малката си дъщеря). По-късно обаче съвсем съзнателно го проумях: Спортът е Велика Работа!
Неизброими са миговете на радост, национална гордост, естетическа наслада, възхищение, с една дума – върховно щастие, които съм изпитвала като обикновен любител на спорта, гледайки състезания по различни видове спорт. Да тръгна да изброявам дори малка част от тях – няма смисъл, няма да ми стигне времето и мястото. Вчера беше едно от тези най-върховни преживявания, за които съм толкова благодарна на магията, наречена спорт! Вчера имах честта да стоя на няколко метра от една жива легенда, от един бог, от Роджър Федерер и в същото време да гледам как едно момче от малка България има силите и качествата да застане рамо до рамо с този бог и дори да го надвие! Повярвайте ми, да си свидетел на такова нещо е просто уникално преживяване! Велика Работа!
Да се докосна до някой световен спортен идол не ми е за пръв път. Помня как преди повече от 30 години ходих в Боровец да гледам кръг от Световната Купа по ски. Тогава имаше един бог на ските и той се казваше Ингемар Стенмарк. Години наред беше толкова съкрушително над другите в слалома и гигантския слалом, че, ако не ме лъже паметта, от международната ски федерация смениха заради него правилника на Световните купи, въведоха нови задължителни дисциплини (комбинацията и супер Г), само и само да дадат шанс и на други скиори. Помня как при награждаването в Боровец се блъсках с тълпата, за да мога само да се доближа, да пипна с пръст този истински бог. Помня, че успях и че се почувствах неизказано щастлива! Ето затова спортът е Велика Работа!Покрай вчерашните вълнения, споменът и за още едно стълпотворение от народ на спортно събитие изниква в съзнанието ми. Всъщност това е пресен спомен само от преди няколко години, когато хиляди хора буквално се надбягвахме към залата за фигурно пързаляне на Харвардския университет в опит да успеем навреме да влезем, за да гледаме богиня Юна Ким! Помня колко много се впечатлих, когато хората, седнали до нас (изглеждаха обикновени корейци, простосмъртни, не някои богаташи или тузари, които могат да си позволят удовлетворяване на всяка прищявка), казаха, че ……….. са взели самолета от Корея, за да дойдат да я гледат тази вечер! Трудно е за вярване, нали? Спортът е Велика Работа, нали?
Вчерашният спектакъл в «Медисън Скуеър Гарден» преди всичко ме впечатли точно с това – с неподправената любов на хората към спортните им идоли. Когато доста след приключването на мача най-запалените фенове не се разотиваха и се блъскаха с надеждата да се доберат до автограф от двамата герои, когато започнаха да си събуват маратонките и, поради липса на друго, да подават тях за автограф, си помислих: Колко е хубаво, че всичките тези хора обичат така силно някого, от когото всъщност материалният им живот изобщо не зависи – не хора от семейството си, не работодателите си, не колегите или приятелите си. Обичат просто Федерер или Гришо (или и двамата), защото са гении в своята област, гледат ги, треперят им, носят подписаната от тях маратонка като реликва и си тръгват боси в студа, за да не се изтрие или повреди подписа на героите. Велика Работа, а?
Иначе шоуто беше в типично американски стил. И двамата главни герои допринесоха и се вписаха добре в него – умерено, със стил, така, както могат да го направят само най-големите. Много симпатично, много трогателно се получи, когато Григор подаде ракетата си на малко момченце, за да има и то невероятната чест да размени няколко топки с идола на милиони, Федерер и даже да реализира точка срещу него. Не знам дали беше предварително планирано от двамата големи тенисисти и организаторите, или беше импровизация на място, но беше…. Велико!Залата „Медисън Скуеър Гардън“ е впечатляваща – огромна, хубаво осветена, с добра видимост от всяко, дори и най-отдалечено ъгълче, а поставените монитори позволяват да видиш отблизо израженията на лицата на участниците в събитието и всички други подробности. Публиката аплодираше всяко красиво, интелигентно изпълнение (а те бяха много и от двамата). Любовта и уважението към участниците в шоуто, включително Моника Селеш и Габриела Сабатини, които играха преди това, просто витаеше във въздуха от първата до последната минута……. и много след това. Пласидо Доминго, единият от великите трима тенори, и той беше дошъл да се радва на изкуството на големия Федерер и неговия 10-години по-млад, но достоен съперник. Какво по-впечатляващо от това как един съвършен творец в музикалното изкуство е дошъл да се наслади и да свали шапка пред съвършенство в друга област ? Велико, нали?
И накрая още нещо, може би най-важното за нас, българите като нация. Каквото и да си говорим, липсва ни достатъчно национално самочувствие, свикнали сме винаги да се прекланяме пред чуждото. Без дори да сме сигурни какво представлява то, вносното, бързаме да го величаем и да се вайкаме колко лошо и скапано е нашето българско, в сравнение с чуждото. Това важи за всичко – държава, управия, хора, образование, здравеопазване, спорт. И ето, че се появява един 23-годишен български младеж, който дръзва да се изправи като равен с равен с бога в своята област. Прави го в сърцето на Ню Йорк, в държава, която има самочувствието на много велика. Там, в тази легендарна зала, видяла много светила в много области, говорителят тържествено съобщава, че срещу Роджър Федерер от Швейцария ще играе Григор Димитров от БЪЛГАРИЯ. Цялата публика аплодира, а немалкото българи, разпръснати из залата, развяваме българския трибагреник и възторжено извикваме: „Давай, Гришо!“ Накрая същият този български младеж побеждава живата легенда в своя спорт. Mоже да е неофициален мач, може да е шоу, но победата е факт. Българите – тези в залата и тези пред телевизионния екран, имаме повод да сме горди и щастливи – независимо къде живеем, с какво се занимаваме, какви са ни проблемите, какво ни е материалното и духовно дередже. Забравяме поне за малко за всичко това. Поне за малко ставаме щастливи и горди българи – благодарение на Григор Димитров и на факта, че цял свят признава и аплодира постигнатото от него. Спортът е Велика Работа, нали?!
ИРЕНА МАРКОВА
