Аз не съм комунист и никога няма да бъда. Познат ви е този рефрен, нали? Да, аз наистина не съм комунист и няма да бъда. Ама днес, докато се лашках в маршрутката на път за редакцията, се замислих за шибания 10 ноември.

За 27 лета от началото на така наречената демокрация спортът ни се катурна с главата надолу. Чат-пат има някакви просветления като онова лудо американско футболно лято, като нахлуването на Левски в Шампионската лига и проектът Лудогорец. И толкоз!

За другите спортове да не говорим. Чат-пат някой мощен волейболен ас, някое мощно загребване, туш, нокдаун, бухалки (важно уточнение – гимнастически). И толкоз! Трагедията е пълна.

Всъщност, то бухалки си имаше. И те се стовариха през мутренското време върху футбола. Със страшна сила.

Трибуните пък са оредели като автентичните косми по главата на Бобката. Пълна мъка! Никой не иска да ходи и да гледа. Пък то какво ли ще види...  

А навремето не беше така. Тогава имахме спортисти, които мачкаха не само у нас, но и в чужбина. Връщахме се с цяла камара злато, бронз и сребро от олимпиади. Държавата мислеше за спорта и помагаше. Имаше бази, условия. Затова се раждаха звездите.

Ама като се замисля, май взех да пиша като комунист, колкото и да не ми се иска да си го призная...  Но фактите са си факти – по онова време, Живковото, спортът ни летеше в космоса.