Минаха се десетина дни и Наско се изцепи: “Спокойно, бомбата се зарежда”.

 

Всяка сутрин фенът се събужда и се оглежда страхливо навън. Всичко си е наред. Слънцето си грее, птичките чуруликат, трамваите си вървят. Метрото – също. Сградите са си там, не са мръднали. Само бомбата я няма. Ни атомна, ни водородна, ни лимонка. Под сурдинка се говори, че Наско още я сглобявал. Затова се бавел.

 

Не знам дали Наско ще пусне бомбата, но метна въдицата. И народът се хвана на нея. Ей това си е типично нашенска работа. Пуснеш мухата и после се покриеш. В таз класация лидер е Лупи. И той като Сирака е бомбардировач. Само че червен, а не син. Мята едни бомби, мамата си трака. От мятането им “Армията” е заприличала на Хирошима и Наказаки. “Утре плащам заплати, утре подписване с генералния спонсор, утре оправяме сектор “Г”. Все обещава и вече не Лупи, ами Сашо Утрето го наричат.

 

Лошото е Наско и Томов не са единствените, които хвърлят бомби. Във взривения ни футбол е пълно с такива люде. Едните мятат бомби и след тях – потоп. Другите обещават да кажат нещо, обещават да свършат нещо, а на края – едно голямо нищо. То и футболът ни затова е това дередже. Едно голямо нищо е.