Народе, народе, разкъса ти тежката верига на търпението и излезе на улицата. Ама та нарекоха прост, тъп и неук. Де са обаче водачите? Тия, дето да те поведат. Един философ отдавна е казал – тълпата, колкото и голяма да е тя, е редица от нули. И за да се образува число, трябва лидер да застане пред нея. Лидер, за да й посочи пътя. Бързаме да плюем людете, че били първобитни, че нямали изказ, камо ли обосновани аргументи. Вярно, сред тези, които излязоха навън, имаше и лумпени. Ама това си беше капка в морето. Останалите хукнаха не за да пият, пушат, дрогират и рушат. На тях душата им отдавна е опушена, дрогирана и разрушена.

 

Къде обаче бе интелигенцията, къде бяха лицата, къде бе мозъкът на протеста? Бяха ли се скрили или просто ги няма? Или се броят на пръсти? Че обедняваме, обедняваме. По-лошото е, че обедняваме не само материално, но и духовно. Ще рече някой – ама как да ми се обогати душата, след като животът ме е свил на кравай и ме е захвърлил в миризливия контейнер. Ама то туй му е номерът. Затуй възвишението духовно е трудна работа... Мъчителен процес!

 

Как обаче да го сторим, след като лицата на обществото са Златките, Николетките и разните му там кокони. Тях народът ги знае. Знае им простотиите, идиотиите. Пускам онзи ден телевизора и питат някакви дечица кои са най-известните българи, които познавате. И се започна едно изреждане - от Черната, Русата, та се стигна до Азис и останалите, които, като ги видиш, не ти е ясно мъже ли са, жени ли са. Не ме тълкувайте погрешно. То не е важно дали е мъж или жена. Никак даже. Важно е да си човек. Възвишен човек. И се запитах, виждайки тая тъжна картина – къде ни е възвишението, за което Милен Русков пише в едноименната си книга.

 

Кой е Милен Русков ли? А, ето туй ни е проблемът. Че не го знаем кой е. Знаем за ония разлигавени фръцли, ама такива като Русков, дето са като едно мъничко оазисче в душата пустинна, ни звучат странно и непознато. Оазисчето обаче е погълнато от Азисчето. И питам аз отново - защо ония, дето уж определят общественото мнение, тъй и не се сетиха да го поканят тоя Русков,  да го покажат пред народа. Да го рекламират и да му ръкопляскат. Говоря за Слави, за Кеворк, та и за нас медиите като цяло. Щото и ний сме си виновни, признавам. Златката и Патката се четат и гледат като топъл хляб. Да, ама хлябът в душите изсъхна. Няма го...

 

Русковците са от тези, които се броят на пръсти. Къде обаче са другите? Лидерите. Не политическите, а обществените. Видяхме ги някакви, ама те се джафкат, хапят, неизпечения комат тръгнаха да поделят. А Русковците? Те не са ни нужни, за да поведат народа в бунта в прекия му смисъл. Нужни са да ни обогатяват, да ни карат да посягаме към четмото и писмото, защото, ще ме прощават по-младите, май наистина мишката изяде книжката. А там вътре в нея, в книжката, е ключът към възвишението.

 

Както един критик написа, същият тоз Русков хукна срещу течението на лесното и повърхностно писане и сътвори роман, връщайки се назад във времето с колоритния си възрожденски език. И ни показа как героят му се възвишава. По смешен, по комичен, но и по уникален начин.

 

Цитат: “В Котел се пече народното дело, возвисяват ся, учат ся на четмо и писмо, бача ти Берона що хора е изучил с книжка си – да ся просвещава народът, да си отвори очите, да си извади главата от гъза, къде я цял живот държи и ся чуди що е тъй тъмно...”

 

Е, ний извадихме ли си главата от задника? Май не сме, защото са единици тия, дето ще ни помогнат. А тези, които са успели – насреща им се мержелее я нова тъмнина, я задникът на Азис, обвит в цинизъм. Де ни е културата, изкуството, за да ни отворят очите!

 

А политиците – какво да ги обсъждаме? Те тези, настоящите, вина нямат. Не, не! Не ме разбирайте погрешно. Голямата вина е в 9 септември 1944 година. Кисинджър го е написал: “За да настъпи истинският край на тоталитарната епоха, не трябва да има живи свидетели на тези времена.” И се така... А дотогава ще продължим да усещаме пипалата на комунизма. И ще мъчим да намерим своето възвишение. Дано не един, а много ни помогнат. Такива, от които България има нужда.