Беше през късната есен на 1995 година. Работех в „Меридиан Мач”. Един ден в редакцията дойде едно пълничко момче. Представиха го като новия ни колега. Желю Станков му е името. Гледаш го един такъв – тих, свит, скромен, без да подозираш, че в главата му ври и кипи от мисловни куршуми, които всеки момент ще започнат да гърмят наляво и надясно.

Знаете ли как се нарича статуетката, която се връчва на носителя на ежегодната награда за спортна журналистика „Братя Ексерови”? Нарича се „Златната секира”. Тази година я спечели Желю Станков от „Тема Спорт”. Напълно заслужено.

Секирата на Желю не цепи басма на никого. Същата тази секира ми е известна от години насам. Станков има много достойни качества, които трябва да послужат за пример на по-младите. Но най-достойното е, че е честен, доблестен и неподатлив на всякакви опити за корупция, задкулисни игри и разните му там други гнусотии. Желю винаги е пишел това, което мисли. И по-важното – винаги е успявал да предаде на читателя мисълта си по възможно най-професионалния и най-добрия начин. Стилът му е гъвкав, остроумен, достъпен до най-обикновения запалянко и стрелящ право в десетката.

Той е идеалният пример за свободната и неопетнена журналистика, колкото и химерично да ви звучи в света, в който живеем. Но Желю наистина е такъв. Желю е един от малкото оазиси в нашата професия, която от година на година се превръща все повече и повече в пустиня. В пустош, завладяна от тъмната сила, спуснала зловещата си Дартвейдъровска ръка.

Станков обаче никога няма да й си поддаде не защото е джедай, а защото е пич – точен и неопетнен. Пич, който всяка вечер, прегръщайки жена си и дъщеря си, заспива спокойно. Спокойно, че не е изцапал името и съвестта си.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ