Отмина и поредната ежегодна анкета за определяне на футболиста на годината в България. Повече отричана, отколкото възхвалявана, тя за пореден път доказа своето съществуване въпреки резервите на някои относно избора на победителя.

Този път дуелът за първото място се сведе до съперничеството между Димитър Илиев от Локомотив (Пловдив) и Антон Недялков от Лудогорец. В крайна сметка спечели Илиев, въпреки че Недялков също заслужаваше да завоюва най-ценното индивидуално футболно отличие у нас.

През годините станахме свидетели на множество парадокси в анкетата. Големи личности във футбола не само не спечелиха първото място, но никога не влязоха дори в призовата тройка. Сред тях са футболистът номер 1 на Ботев (Пловдив) за ХХ век Динко Дерменджиев (Чико), както и футболистът номер 1 на Берое за ХХ век Петко Петков (вечна му памет и на него!).

Въобще не стигнаха до третото място играчи като Спиро Дебърски, Иван Димитров, Тодор Диев, Стефан Абаджиев (Теко), Георги Соколов, Александър Костов, Александър Василев (Чоко), Никола Цанев, Георги Попов (Тумби), Борис Гаганелов, Георги Денев, Емил Спасов, Тодор Барзов, Петър Зехтински, Николай Арабов, Бойчо Величков и др.

Тук камъните са в градината на спортните журналисти, чиито клубни симпатии често взимат връх над обективността. Сега след доста години признание получиха големи футболисти като Димитър Якимов, Добромир Жечев, Божил Колев и Наско Сираков, които никога не станаха номер 1, но получиха специални награди за заслугите си. А подобно закъсняло признание трябва да има и за други...

Бих искал да обърна внимание на организаторите към един друг факт. След промените, в последните 30 години в българското първенство играха и играят редица чуждестранни футболисти, които сложиха своя траен отпечатък с представянето си. Играчи като Седрик Бардон, Гара Дембеле, Лусио Вагнер, Игор Томашич, Мурад Хидиуед, Янис Зику, Фернандо Каранга, Еуген Трика, Марселиньо, Козмин Моци, Вандерсон, Абел Анисе и много други не само внесоха допълнителен колорит с изявите си, но и определено допринесоха за повишаване на качеството на демонстрирания футбол. На този фон странно изглежда негласното решение при журналистическия вот за определяне на футболиста на годината да не участват чужденци. В крайна сметка те са не по-малки участници в първенството, отколкото са българите – дори напротив.

Winbet - победата е емоция! (18+)

Обявеният приз за „Най-добър чужденец“ е слабо признание за тези, които вече години наред са константна величина в българското първенство. Така излиза, че те са отделна категория играчи. А всеки един от изброените по-горе футболисти би могъл с основание да претендира поне за място в призовата тройка, а защо не и за номер едно. Примерите са не един и два, като през 2014 г. дори само със своя изключителен подвиг при дузпите срещу Стяуа Моци трябваше да бъде коронясан като първенец. Сега Клаудио Кешеру спокойно можеше да се намеси в битката за челните места и да се гордее с приза, ако го спечели.

Същото се отнася и за треньорите. В последните години в България работиха чуждестранни специалисти като Люпко Петрович, Луиджи Симони, Славолюб Муслин, Енрико Катуци, Пауло Аутуори, Славиша Йоканович и други, но в анкетата се гласува само за българските треньори. В този ред на мисли Люпко трябваше да бъде номер 1 още през 1999 и особено през 2001 г., когато бе на крачка да влезе с „Левски“ в груповата фаза на Шампионската лига. Сега Бруно Акрапович можеше спокойно да се конкурира със Стойчо Младенов за първото място. Спечелената купа на България от Локомотив (Пловдив) и изключително успешният сезон на отбора през годината е достатъчен атестат за отличната работа, която той свърши. А във визитката му щеше да пише: „Обявен за треньор номер 1 на България през 2019 г.“. Това би било признание и за българския футбол извън границите на страната. Заслужава си да се помисли  за това още следващата година...
РУМЕН ПАЙТАШЕВ