В народния фолклор случилото се на 17 ноември 1993-а на „Парк де Пренс“ е басня с две поуки. Едната – патриотичната, свръхемоционалната, първичната, я знаем всички – свирепият шут на Костадинов под гредата на Лама отвори пътя на Златното поколение към най-големия успех на българския футбол и ни постави сред четирите най-добри отбора на света. Някои го наричат шанс, други – късмет, трети – Божия намеса; истината обаче е, че както и да го определяме, едва ли някой ще дръзне да го нарече незаслужено. Напротив – на терена в Париж, в последната секунда на редовното време, България си отвоюва възможността да се покаже на голямата сцена – а там вече успя да демонстрира пълния блясък на безобразно талантливата си генерация.

Другата поука започна да изплува на повърхността горе-долу в същия момент, в който същата тази генерация пое към залеза. Световното първенство през 1998-а бе лебедовата песен на Четвъртите в света, но и мигът на дългоочаквания първи триумф на домакина Франция на мондиал. Четири години след крушението на „Парк де Пренс“ новата вълна таланти на „петлите“ не просто се съвзе, но и категорично завзе световния връх и защити позицията си на европейските финали две години по-късно. Каква е поуката?

Поуката, видите ли, е следната – като теглим историческата черта, онова 2:1 в Париж се оказва много по-благоприятно и здравословно за… загубилите, отколкото за победителите. Да, България може и да впечатляваше планетата за някакви си две-три години, но функционалната победа остана на сметката на Франция, сътворила същинска революция на всички нива на футбола си и съумяла да наложи философия за работата с подрастващи, даваща плодове и днес. С други думи - ние сме се възползвали от моментната си сила, за да капитализираме, докато съперникът се е огледал в моментната си слабост, за да я преобърне в сила. И да капитализира години наред.

Winbet - истинската тръпка от победата! (18+)

Същата мантра се повтаря за Белгия (апропо – още една държава, разчитаща на огромен брой приходящи таланти от бившите си колонии), в известна степен – и за Англия, а напоследък стана модерно да се дава пример с малка Исландия, реорганизирала начина на работа в клубовете и инвестирала в обучение и внос на треньори, за да надскочи традиционните си геополитически и спортни лимити.

На фона на всичко това реакцията – или по-скоро липсата на реакция – след одобряването на новата Концепция за работа в детско-юношеските школи от страна на властимащите в българския футбол изглежда меко казано абсурдно. Тогава, когато специалисти, анализатори, журналисти и запалянковци в един глас сочат примери за перспективни проекти зад граница; проекти със съвместното участие на държава, клубове и федерация, подобна прогресивна програма в България минава между капките. Понеже има друга новина.

Сензацията, сграбчена и сдъвкана от пишещите братя, бе следната – на заседанието, на което прие Концепцията за развитие, БФС наложи рестрикции върху участието на вратари с паспорти извън Европейския съюз в професионалния ни футбол. Конспиративните теоретици на момента извадиха тимови листи, сравнителни анализи, статистики; мнозина дори определиха решението като дискриминация, без да си дават сметка какво всъщност означава професионалната дискриминация. Други просто отпечатаха списък с всички чужди вратари в Първа лига и изкрещяха: „Защо?“. При положение, че самият този списък – с една дузина легионери в елитните български отбори – би трябвало да е достатъчно притеснителен за специалисти с изявен интерес към българския футбол. Също – че само двама (!) от споменатите играчи не са граждани на държави-членки на Европейския съюз.

Правилата ги знаем всички – след приемане на поправката „Босман“, гарантираща свободен пазар на футболната работна ръка в рамките на ЕС, няма законов инструмент, който да позволи на федерация да ограничи броя на чужденците с паспорти от евросъюза в даден клуб. Да – има лимит на онези извън ЕС, но той касае трима души от общо 11 на терена. А вратарят е един. И когато бъде наложено правило по отношение на вратарския пост, то трудно може да бъде финтирано.

Как пък никой не направи логичната връзка между истински важната, фундаментална новина за българския футбол – стартът на Концепцията за развитие на детско-юношеските школи – и препоръката за ограничение на чуждестранните вратари, отново отправена от Треньорската школа към БФС? Та нали вратарят е един от 11, неговата позиция е напълно различна от всички останали? Как никой не си зададе въпроса защо България – държава с изключително силна школа точно на този пост – в момента изпитва затруднения да излъчи национален вратар? И как никой не дръзна да отбележи, че рекордът на Георги Петков и дебютът на 37-годишен страж (Христо Иванов) са директно следствие от селекционните политики на клубовете? Същите тези клубове, които – по мнение на обществеността – са отговорни за липсата на научени и развити таланти, които да представляват България?

Всъщност решението за ограничението на вратари извън ЕС би трябвало да е логичната първа стъпка от новата философия за развитие на българския футбол, пък макар и да е не е вписана в нея. Та нали отборът започва от вратаря, нали едно от най-популярните клишета гласи че силният вратар е половин отбор? Е, когато българските вратари са резерви в клубните си отбори в родната си страна; когато 90 процента от отборите в Първа лига разчитат на чужденци под рамката, как да очакваме сухи мрежи? Особено пък срещу Англия?

Истината е, че отнякъде трябва да се стартира. Истината е, че пътят ще бъде дълъг, труден, неприятен, а гаранции за нова реколта от таланти няма. Но поне има начертан път – има го стратегическото мислене, неподвластно на мигновените резултати; мислене, насочено към дългосрочното бъдеще. Също като в примерите с Франция, с Белгия, с Исландия, ако щете – с школите и мъжките отбори на Партизан, Динамо Загреб, Аякс. Защото когато всички се обединяват около мнението, че качество няма, тогава всички трябва да се съгласят, че качеството трябва да се създаде. Методично, последователно, българско. И отброяването винаги трябва да започне от номер 1.
ДИМИТЪР АПОСТОЛОВ/БЛИЦ СПОРТ