Ние ли не ставаме за Европа, Европа ли не ни иска? Трудно може да се намери еднозначен отговор. Въпросът е на място за абсолютно всички сфери на живота в България, включително и в спорта. Опитваме, бутаме се, ама нещо все не ни стига. Уж сме готови, на една крачка и падаме зад борда. Поредното доказателство е Лукойл Академик. Баскетболният ни шампион не успя да сбъдне мечтите си за участие в Евролигата – най-силната надпревара в Европа, нещо като Шампионската лига във футбола. “Студентите” паднаха от италианския Канту, бориха се мъжки, имаха шансове, пак бяха на една крачка, типично по български, но накрая излязоха с навeдени глави от залата. Така каза и спортният директор Сашо Везенков – “хубав мач, оспорван мач, борихме се, ама загубихме и има горчивина”. Какво става, защо не вървят българските милиони след Калотина. Нали помните само преди няколко месеца Лудогорец (Разград). Богаташи за България, спечелили всички купи през сезона, но в Европа – хоп, челен удар. Не че футболистите на Ивайло Петев бяха слаби, дори нещо повече, заслужаваха да отстранят Динамо (Загреб), но в крайна сметка сега хърватите са при големите пари в групите на Шампионската лига.

Същото се отнася и за Лукойл Академик. Един човек – Валентин Златев, прави и невъзможното, за до осъществи голямата си мечта, да види отбора в най-силния турнир в Европа. От години дава милиони, но...нещо все се случва, появява се пречка, която спира нашите отбори. Темата е до болка позната и коментирана, но и този път причината е ясна. Българският спорт върви стремглаво надолу, колкото да се опитват да ни убедят в противното ръководители, настанили се удобно в креслата. Разруха е обзела и футбола, и баскетбола. Спортът с оранжевата топка, който само допреди 15 години пълнеше зали (не толкова лъскави и удобни), сега умира. Първенството ни едва събира 8 отбора, тази година ще са 10, ама с проекто младежки национален тим, който трябва да запълни бройката. 6 от тези 10 отбора едва кретат, някои от тях не знаеха дали ще имат ток и вода, за да започнат подготовка. Да не изреждаме проблемите във всички клубове, ясни са. В Черно море през миналата зима тренираха с ушанки и ръкавици, в Черноморец е страшно, сега има светлина в тунела след намесата на държавата. В Балкан (Ботевград) също имаха проблеми. Славният някога Спартак (Плевен) с треньор, президент и какво ли още не Цветан Антов е на доизживяване, легендата заяви, че целта на клуба е да оцелее.

И на какво основание тогава искаме и се надяваме Лукойл Академик да отстрани италиански отбор. Отбор от бяла държава със сигурно стотици баскетболни клубове и десетки хиляди трениращи деца. За тези, които не следят отблизо българския шампионат по баскетбол, е редно да кажем с няколко думи, че до миналия сезон Лукойл Академик имаше точно 4 мача в годината. Четирите двубоя с “Левски”, които обикновено печелеше. Останалите мачове бяха като тренировки – победи с по 20, 30, понякога и с 50 точки разлика. Няма конкуренция, няма ниво, няма баскетбол в България. Та Лукойл Академик е 10 пъти поред шампион! Това обяснява всичко и поставя много въпроси. Какво правят и къде са останалите отбори. Защо няма деца, които да тренират баскетбол, защо във всеки отбор от 12 състезатели има 8 чужденци (най-вече американци и сърби). И в чужбина натурализират, ама ние тук май се оливаме. Федерацията по баскетбол не се ли сеща, че така няма да стане, така националният ни отбор няма как да победи Азербайджан. Ясно е, че въпросните американци повишават нивото, Лукойл Академик е един от клубовете, които разчита на това, за да пробие в Европа. Но явно дори и многото милиони и сънародниците на Майкъл Джордан не са гаранция за успех.

Значи има нещо сбъркано в цялата работа. В случая не става въпрос за чисто спортните качества, които притежават момчетата от Лукойл Академик. На всеки може да се случи да отпадне. Баскетболистите на Марин Докузовски бяха на една или две тройки от успеха. Тук става дума за цялостното развитие на баскетбола у нас. Не може до вчера американците на Лукойл Академик да се разхождат в зали (някои съоръжения пресилено се наричат зали, това са направо салони за физическо с полупритъмнено осветление), да побеждават с космическа разлика и да се залъгват, че правят нещо. Да, те стават шампиони, но какво от това. На другия ден излизат в зала за 7000 души, срещу тях горе-долу добри баскетболисти, които през целия сезон са играли срещу стойностни съперници и прекланят глави, обвинавяйки липсата на късмет и малката българска крачка. Момчетата, треньорът, спонсорът и собственикът. Никой от тях не е виновен. Някой друг трябва да помисли защо в България има само един баскетболен отбор, а всичко друго е пълнеж и разруха.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ