Петък, 30 март, бе прекрасен ден. Един от тези, в които усещаш как пролетта се спуска в целия си блясък и красота. И как животът се ражда... Идва ти да погледнеш към слънцето и да полетиш...

Всичко приключи следобед, когато излезе новината, смразяваща кръвта и донесла студ и мрак. Ужасяващата и шокираща новина за Стилиян. И ти идва да заплачеш. Без значение дали си цесекар, левскар, дали си българин, англичанин или шотландец. Без значение дали си момче, зрял мъж или жена...

Събота, 31 март, стадион “Вила Парк” в Бирмингам. Астън Вила играе с Челси. Без капитана си. Няма го. Не заради контузия, а заради нещо по-страшно. И когато в 19-ата минута целият стадион стана на крака и започна да ръкопляска, и когато камерите показаха как Стенли става и им маха с ръка, сълзите потекоха. Рукнаха по лицето... Без значение дали си човек или си звяр.
 

Имах щастието да се запозная със Стилиян в един мразовит януарски ден на 1997 година. Той току-що бе пристигнал в ЦСКА от Монтана. Стоеше на една страна, далеч от камерите и прожекторите. Изглеждаше малко поуплашен, беше се свил от студ. Беше се свил в себе си. Но в очите му имаше сила. Имаше воля. Имаше онази магия, която ти помага да прескочиш хилядите препятствия, които животът ще ти поднесе. Имаше знак на съдбата, че неговата звезда ще изгрее и ще блести с пълната си сила на небосклона.

Е, Стенли прескочи всички тези бариери, а името му засия там горе във висините на футбола. Прескочи ги, но се появи най-голямото препятствие. Най-трудното. Когато камерите го показаха за кратко в събота, в очите на Стенли отново блестеше онази сила и онзи дух. Нека те бъдат с него, нека всички ние бъдем с него. Седем години той слушаше на всеки домакински мач на Селтик култовия химн “You'll Never Walk Alone”, в който се пее, че те никога няма да останат сами. И че “когато вървиш през бурята, дръж главата си висока изправена и не се страхувай от тъмното”. Днес това вече не е песен, а молитва. Молитва за Стилиян...

Бурята е срещу теб, Стенли, но ти не се страхувай! Дано съдбата ти върне това, което си дал на десетки хора. На малките дечица... Техните родители цял живот ще помнят помощта, която им оказа, и за която не искаше да се напише нищичко по медиите. Защото ти, за разлика от други, никога не си парадирал с благотворителността. Тя за теб е дар от сърцето, а не трамплин към популизма и фалшивата слава.