Една страхотна компания ще се събере на 11 ноември в зала 1 на НДК. Един национален отбор, събрал най-добрите попизпълнители през последните поне четиридесет години, се вярва, че поне пет хиляди негови почитатели на хубавата българска музика ще дойдат и се порадват на хитовете, които времето не забрави. Концертът е под наслов: „Най-добрите песни на...“ Следва звездният тим, събран от селекционера Михаил Белчев: Йорданка Христова, Багдана Карадочева, Маргарита Хранова, Нели Рангелова, Силвия Кацарова, Тони Димитрова, Искра Радева, Кристина Белчева, Стефан Димитров, Стефан Диомов, Веселин Маринов, Йордан Караджов, Хайгашот Агасян, Илия Ангелов и още техни колеги, имена, които ще запазим заради изненадата. Не можем обаче да не кажем за Кирил Маричков, Дони и Нети и специалното участие на поета Недялко Йорданов. Колко може да продължи един такъв спектакъл дори и режисьорът Николай Априлов не може да прецени с точност. Още повече, ако ще се намеси публиката с нейните бисове и желания. Така че се гответе за дълъг български музикален празник. Има и задължителна клауза: Всички песни да бъдат по стихове на български поети. Така че макар и символично участие в този концерт ще вземат: Блага Димитрова, Ефтим Ефтимов, Миряна Башева, Маргарита Петкова, Радой Ралин, Георги Константинов, Иван Вълев, по чиито стихове незабравимият Гриша Трифонов написа „Лятото“. Това са песни, които българите познават, преживявали са, любели са се, раждали са деца, плакали са и са се радвали на тях. Много емоции, събрани на една сцена и в един концерт, обещават двама от участниците Михаил и Кристина Белчеви:

Семейство Белчеви: Кристина, Константин, Михаил.    Снимки Иван ГРИГОРОВ

- Г-н Белчев, ще ви върна години назад. В първите дни след промените - 10 ноември 1989 година, се появи една голяма снимка на всички, с малки изключения, родни попзвезди. Вие също сте там. Защо после обаче преминахте от другата страна на барикадата?
- Тогава беше обещано, че ние сме на снимката, за да подкрепим идеята за демокрация, няма да има знамена и партии. Но като видях какво става, се дръпнах. Веднага.

- И останахте сам. Труден момент ли беше този за вас?
- Труден. За мен. За семейството ми. Жена ми я уволниха от Младежкия театър...

- Отдръпнаха ли се тогава много хора от вас? 
-  Не, тези, които трябваше да не се дърпат, не го направиха. Останаха. 

- Въпреки че бяхте на различни полюси.
- Да. Георги Минчев не се дръпна, Богдана (Карадочева - б.а.), Стефан (Димитров - б.а.), Диомов, те не се дръпнаха. Останахме заедно. Спорили сме, но в рамките на нормалното. 

- Кристина: Гошо Минчев се обажда веднъж: Мишо, бях на събрание на монархистите и на последния ред видях една дама, която много прилича на жена ти, на Криси. И Мишо отвърна: „Ех, Гошо, не е била тя, въпреки че на нея много й се иска да е царица”.
- Михаил: Александър Петров тогава бе написал „Развод ми дай“, „Времето е наше“ - песните, които взривяваха сините митинги, аз пък пишех другите и вечер се събирахме да си покажем кой какво е насътворил. Много се забавлявахме. 

- Кои са вашите песни „за другите“, за които споменахте?
- Тя е една-единствена: „За теб, Българийо“. Но не е написана като партийна. 

- Тази песен заедно с „Моя страна“ на Емил Димитров имат статута на химни. Още при първите им акорди хората стават на крака. Каква е историята й?
- Идеята на песента е стара. Написахме с Александър Бразицов песен за България. Но ми върнаха текста от радиото. Говоря за времето на социализма. Имаха някакви съображения или просто искаха да ми пречат. После, може би 1992 година, дадох текста на Тончо Русев. Той написа песента. Чудехме се кой да я изпее и накрая направихме най-точния избор - Веско Маринов. Такъв успех обаче не съм очаквал. Аранжиментът на Краси Гюлмезов бе прекрасен. А и Веско я пее на живот и смърт. 

- Защо искахте да станете минен инженер, започнали сте да учите във ВМГИ и защо не станахте?
- Не станах, но съм носител на почетния знак на Минно-геоложкия институт. Връчиха ми го миналата година. Започнах да пея, после заминах за Ленинград да уча и така приключих с инженерството. 

- Какво стана в Ленинград?
- Кристина, малко нервно: Той толкова е обсебен от този Ленинград, че... Ами защо тогава толкова си бързал да се върнеш?
- Михаил: Сънувам го и днес. Там учих режисура в драматичния факултет на Санктпетербургската театрална академия. Завърших и телевизионна режисура. Направих няколко филма в телевизията: за Вили Казасян, за пантомимата на Вельо Горанов, концерти. В театъра обаче не влязох. Не е това моето място. Аз съм в поезията най-вече. А в Ленинград срещнах забележителни хора: Товстоногов, Ахматова, Евтушенко. Той дори беше в България. Имаше рецитал, дойде вкъщи на гости и цяла нощ бяхме заедно. Накрая написа стихотворение, посветено на мен. Той е световна фигура, космополит, вулканичен човек. Жалко, че вече го няма.


Мишо Белчев и Мария Нейкова

- Имате три „Златни Орфея“. Гордост и сантимент ли са те за вас? И за какво са ви дадени?
- Да, сантимент са. Двата ми са за текстове за песни и един за цялостно творчество. Има още няколко: първи, втори и т.н. Радвам се на наградата на София, която получих миналата година. Това е статуетка на Георги Чапкънов и ми е много скъпа. Гордея се и с ордена „Свети свети Кирил и Методий” – огърлие, най-високият за култура... Не мога да се оплача от липса на внимание. Обратното би ме огорчило. И аз като всеки артист съм тщестлавен.    

- С коя песен започва кариерата ви?
- „Кой София с обич заля“. Текстът беше мой и аз я изпях. Музиката написа моят колега от Минно-геоложкия институт, който обаче си взе инженерската диплома, бъдещият голям композитор Найден Андреев. Песента беше посветена за Световния младежки фестивал в София - 1968 година. Пеехме я с групата „Пчелите“. Имаше ритъм на ръченица и предизвика голям интерес. Оттам тръгнах. През 1969 година изпяхме на „Орфея“ с Мария Нейкова песента „Закъснели срещи“ на Петър Ступел, текст Кирил Масларов и взехме първа награда. Дадоха ни и пари. 

- Какво бихте казали за Мария Нейкова?
- Тя е комета. Както се появи, избухна и изчезна. Много талантлива. Не заслужаваше тази житейска участ: както самолетната катастрофа, при която загина Паша Христова, така и нелепата гибел на мъжа й. Всичко й се събра. Изключително скромен човек. Талантлива, непрекъснато я карахме да пее в компания, имаше много хубаво чувства за хумор. Остави две-три песни, които вечно ще се пеят. Според мен Орлин Горанов заради „Светът е за двама“ трябва да й вдигне паметник. 

- Как се пишат песни? Има ли някаква магия в това свързване на думи и ноти?...
- Веднъж се бяхме събрали при Стефан Димитров. Той каза: Написал съм една темичка. Имам идея. Да направим конкурс за текст. Беше късно вечерта. Бяхме много, имаше и други пишещи. Той свиреше мелодията на пианото и ние налагахме текста в момента. Накрая беше избран моят текст. Песента бе изпята от „Тоника“ и „Кукери“ и прозвуча феноменално. „Тоника“ обаче ги наказаха и някой трябваше да я пее на „Орфея“. Късметът бе на страната на Васил Найденов. Пя прекрасно и взехме втора награда. Така се роди големият хит „По първи петли“.

- Вие сте академик от Българската академия за наука и изкуство. Някои ви признават, други - не. Вие какво мислите?
- Че трябва да ни признават. Нашата академия не се финансира от държавата, както е във всички страни в света.  


Йорданка Христова отново ще печели овации

- Бяхте директор на Столичната библиотека. Това е най-високият пост, който сте заемали. Можехте ли да се „издигнете“ повече?
- Можех, разбира се. Но нямах такова желание. Бях канен за депутат във Великото Народно събрание. Тогава всички вкъщи тичахме като луди да ме махнат от списъците. Беше ми чуждо
- Кристина: Сега си давам сметка, че е било голяма грешка (смее се). 

- Не съжалявате ли?
- Не, защото видях в какво се превърнаха мои колеги, които влязоха. Жожо Липовански се разболя, Кирчо Маричков едвам издържа, Валери Петров - също...

- Имате стихосбирка: „Човек за прегръщане“... Кой според вас е този човек?
- Един почтен човек. Даже и непознат. Всъщност заглавието го измисли редакторът Георги Константинов и то е отправено към мен. 

- Какво пропуснахте в живота?
- Нищо. Може би някоя друга година, но не съжалявам. Намерих си добра жена, семейство, нещото, което ми доставя удоволствие да върша и за това да ми плащат.

- „ В полумрака на спомена“, музика Стефан Димитров, финализира вашите концерти напоследък. Защо свършвате с тази тъжна песен?
- Тя е оптимистична трагедия, защото ще се събираме, ще се срещаме: „След години на масата, в стаята, в същия час, все по-близо до ангела, който всеки път тихичко ще взима един от нас.“ Песента много се харесва.


Кирил Маричков

- За живите ли е тя или за мъртвите?
- За живите и в памет на мъртвите, които станаха много в последно време. Но все пак някъде ще се видим, ще се съберем и продължим да живеем по същия начин, както когато сме били на тази земя. 

- Казвате че: „Не всичко е пари, приятелю!“, но малцина ви повярваха тогава. Вие още ли мислите, че е така?
- Ами вече не. Аз съм бил винаги почтен в стиховете си за песни. Никога не съм злоупотребявал с думите. Не съм се гаврил с тях. И се радвам, че песните ми останаха. Не са еднодневки. А че не всичко е пари, хората наистина не вярват, но им се иска. И на мен също.

 

Кристина: На 4 години играх в „Ричард III“ 

- Защо ви уволниха от Младежкия театър?
- Този въпрос едва ли е към мен. Откъде да знам защо. Бяхме двадесет и няколко човека. Съкратени. Това беше решение на ръководството. Имаше си някакви причини, дори и политически. Тогава бях на 26 години.

- В силата си. Как го преживяхте?
- Много хубаво. Аз не се чувствах добре там. И не отидох по мое желание. При завършването на ВИТИЗ няколко човека бяхме разпределени в Народния театър. Малко преди началото на сезона обаче нашият професор Филип Филипов почина и се наложи да отидем по разпределение. Искаха ме от много места. Избрах Ловеч, откъдето е баща ми и имах чудесни детски спомени. Родена съм в София, но там минаваха ваканциите ми. И до днес обичам този град. След това отново ме поканиха в Народния театър, но отидох в Младежкия, защото там имаше оркестър. Беше неочаквано. Никога в живота си не съм искал да бъда там, въпреки че винаги съм го харесвала и съм ходила много. Смятах обаче, че с моя натюрел не съм за репертоара на този театър. Освен това атмосферата не ми харесваше, потискаше ме. Добре, че вече с Мишо участвах в различни програми, пътувахме, той направи и в НДК театрално представление „Балада за теб“. Участвах и в него. 

- Два пъти ви късат на кандидатстудентските изпити за ВИТИЗ, а са ви приемали в Естрадния отдел на Музикалната академия. Защо избрахте театъра?
- Не можех да пропусна това да бъда ученичка на професор Филипов. На четири години, с конкурс, ме взеха в Народния театър. Играех в „Ричард III“. Йорданка Кузманова ми беше майка, Любомир Кабакчиев - баща, а Олга Кирчева - баба. После същият режисьор - поляк, искаше да ме вземе там в школата за киноактьори. Бях в осми клас и майка и татко не ме пуснаха. 

- Приключили ли сте с театъра?
- Не, въпреки че през годините никой не ме е канил. Възприемаха ме като певица. Истината обаче е, че ако преди съм имала някакви задръжки и притеснения на сцената, сега се чувствам изключително подготвена. От много години Ники Априлов пази една пиеса и смята, че главната роля трябва да изиграя аз. 

- Защо ви нарекоха Мерилин Монро, защото сте руса ли?
- Не. Тогава бях с червена коса. Когато ми казаха, че много приличам на нея, аз дори не я бях гледала. Видях филма „Някои го предпочитат и горещо“ и се стъписах. Имаше нещо общо и в маниерите ни, в някои жестове. Стигна се дотам, че дори трябваше да играя Мерилин в една пиеса, но забременях. А и не мисля, че някой може да я изиграе. Въобще няма роля, която непременно искам да имам. Ролята на живота ми е да бъда съпруга и майка. Това е моят приоритет.

- Коя от песните на Мишо най-много ви харесва?
- „От много, много отдалеч“, защото е посветена на мен. Музиката е от Хайгашот Агасян. Въобще за разлика от него самия аз много обичам да го слушам. 

Интервю на Исак ГОЗЕС