Загубата на Кирил Маричков все държи здраво за гърлото неговите най-близки роднини, приятели, съавтори, музикантите около него. И няма как да е иначе. Защото загубихме един голям, основен творец в българската култура и особено в българската рокмузика. Празнина остава и ще тежи още дълго.

Ники Кънчев ще направи за BadRock Radio серия от интервюта с хората от най-близкия кръг на музиканта. Предлагаме ви първия разговор с неговия съавтор, поета Александър Петров. Сашо написа за “Щурците” и Киро някои от най-емблематичните му песни като “Искам да кажа”, “По пътя”, “Зодия Щурец”, “Там” и още и още.  Поетът се извини за закъснението, защото наистина в такива дни и моменти трудно се говори.  

Пускаме интервюто сега, защото наближава и 80 годишнината на Киро на 30 октомври. “Фондацията” и приятели ще отбележат тази годишнина в зала 1 на НДК и с концерти и в други градове. Маричков заслужава този жест и този последен поклон.

Приятели завинаги. Дани Ганчев от “Тангра”, Сашо Петров и Киро Маричков на представянето на книгата на Киро.

- Сашо, какъв човек загубихме?

- Загубихме преди всичко една личност. За него мога да кажа, че беше човек – първо лице, единствено число. Освен таланта на музикант, композитор той имаше и едно много изострено, безкомпромисно виждане по безброй въпроси, свързани с „бита и душевността“ на българина.

Ненавиждаше „андрешковщината“, както я наричаше и манталитета да търсим вината за неблагополучията не в себе си, а някъде извън нас. Имаше остра гражданска позиция по много въпроси и безкомпромисно отношение към фалша и лицемерието.

- Ние рокаджиите с каква фигура се разделяме?

- Разделяме се с Първия. Той, заедно с “Бъндараците” положиха основите на рок-музиката в България. Бях малък, но си спомням как репетираха в мазето на читалище „Алеко Константинов“ на улица „Оборище“. Хората се спираха и се опитваха да надникнат през малкото прозорче, което беше на нивото на земята. Чудеха се какво става и каква е тази дандания.

Помня, че много се дразнех, че почти никога не репетираха една песен до края. Прекъсваха внезапно и започваха да спорят за нещо.  На нас – децата, защото се събираше цялата махала, понякога ни даваха да носим китарите им, които страшно тежаха в твърдите кейсове, но бяхме нафукани и горди, че сме част от това. Трябва да съм бил 12 годишен.

- А какво загуби цялата българска култура?

- Кирил Маричков е знаково лице за културата. Загубата е за всички. Освен песни – той написа музиката за няколко филма. Издаде книга, която си струва да се прочете, защото е един документ, портрет на нашето поколение.

- Ти си автор на някои от най-големите хитове на Щурците и на Киро като текстове и в тях има сериозна доза пророчество?

- По-скоро усещах неговата музика. В нея имаше ясно изразена музикална фраза и логика. В музиката му имаше истории и не беше трудно да я разкажеш с думи. Той самият последните години пишеше текстовете на много от песните си.

И то много сполучливо. Понякога имаше много хубави идеи, но преценяваше, че не може сам да ги изрази и ми се обаждаше да направя нещо по негова идея. Спомням си, че така се роди песента „Комплимент“. 

Срещнахме се и той с чувство за хумор ми разказа, че иска да направи песен за как понякога един мъж може да си навлече неприятности и дори да бъде обвинен в сексуален тормоз, ако се държи кавалерски с някоя дама. Идеята много ми хареса, още повече, че понякога, някъде това се случва.

Негова също идеята за песента „Зодия Щурец“. Беше направил музиката и ме потърси с молба на напиша текста, но имаше изискване, на едно място в средата на песента да има фразата „зодия щурец“. 

Не беше лесно, защото историята трябваше да доведе до фразата, а тя беше в средата. Тогава ми просветна, че трябва да направя един портрет на самия Кирил Маричков. И всичко си дойде на място. За мен той винаги е бил с китарата си будител на заспалите души.

- Разкажи за „По пътя“ по музика на Криси Бояджиев. Там още през 1987 година казваш: „Рокконцертът отшумя, залата е вече празна..“. Свърши ли концертът на Киро? Празна ли е залата?

- Концертът свърши, но залата не е празна, защото музиката която той написа ще звучи още дълги години. Песента „По пътя“ е последната която „Щурците“  записаха в последния си албум „Конникът“.

Музиката е на Кристиян Бояджиев и когато я предложихме на Киро нямах много очакване, че ще я направят с групата. Рок-музикантите винаги са предпочитали сами да пишат песните си. Но явно Киро е усещал края на историята на „Щурците“ като група, защото след този албум всеки тръгна по своя път.

За мен също има нещо символично в тази песен. По онова време пътувах с група „Тангра“ на турнетата, които правиха в България. Това много ми помогна да усетя и да разбера живота на музиканта.

Хората виждат само блясъка на прожекторите, чуват аплодисментите, но зад всичко стои много труд, безброй километри и умора, която не трябва да бъде забелязана. Рок-групите в ония години имаха по два концерта на ден. От 18 и 20 часа. На другия ден нов град, нова сцена… И така много дни…

- Много хора казаха, че с тази смърт „младостта им си е тръгнала“? Ти как се чувстваш?

- Разбирам ги  хората. С песните на „Щурците“ са свързани с толкова много емоции от младостта ни. В скромния музикален масив по онова време те заемаха голямо място и нямаше абитуриентски бал, сватба или друго тържество на което да не звучи музиката на Кирил Маричков. Някои неща до такава степен са вътре в нас, че ги имаме за вечни, а не е така.

И когато нещо си тръгне, или го загубим осъзнаваме колко ценно е било. Аз се чувствам по същия начин. Нещо си отиде. Не младостта, но една частица от нея и от мен си отиде с Кирил Маричков.

- „Утре ме очакват нови срещи, сцената на някой град, в случая на някое село…“. Има ли знак в начина по който си тръгна Киро?

- Аз не виждам знак. Пътят, концертът, сцената е част от ежедневието на един музикант. Знаково е обаче това, че той на тази възраст беше активен рок-музикант. И е достойно за уважение и респект.

- „Вървя по пътя си напред и знам, че още дишам…“ Възпяваш живота, как би възпял края на Кирил Маричков?

- Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото броени дни са минали от мига, в който той ни напусна. А Кирил Маричков беше човек, който можеше да предизвика много чувства, но никога безразличие. Точно затова ще кажа отново, че беше личност. И мястото му е запазено.

- Една от последните му песни, която не се развъртя както трябва и дори няма клип, но е една от най-силните в последния му албум „75“ и затова не случайно той я е сложил на винаги престижната във всеки албум трета позиция е „Там“.

Също много прозрения за Края, за това как ще си тръгнем от този свят, за това какво да вземем, какво да „трупаме“ тук за пътуването оттатък. Разкажи ни повече за създаването на песента. Ти ли му даде този текст, или той поиска нещо такова, нещо като за Финала?

- Киро ми демо запис на музиката. Неговата музика създава някаква образна система. Необяснимо е. Песента е част от саундтрака на филма на Иван Андонов „Най-важните неща“. Знаех заглавието на филма, но не си спомням да съм чел сценария. Тогава се замислих за най-важните неща. И така се роди самата песен.

Преди да я запише Киро е показал текста на Иван Андонов, който все пак имаше последната дума и ми се обади, че имам специални поздрави от него и много го е харесал. Разбира това ме развълнува много приятно, защото много харесвам филмите му.

- Велико си го казал, Саше и Киро го е изпял божествено и ангелски: „С една любов ще отпътувам, с една усмивка и сълза“. Това ли трябва да имаме в куфара, като удари последната камбана: любов, усмивка и сълза?

- Категорично. Мисля, че това са най-важните неща, които ако сме ги изживели – значи животът ни е бил пълен. Не мога да си представя свят в който ги няма. Просто това са нещата от живота.

- Не бих помъкнал 100 неща…Сериозен ли си? Какво ще правим без любимите си вещи Там, горе или долу?

- Ще ти отговоря с един стих от друга песен: „Веднъж в годината разчиствам, ненужна дреха, или спомен, а телефоните преписвам, преди да позвъня отново…“ Мисля, че е добре да се научим да се разделяме с нещата. Колкото до това, че мъкнем 100 неща, както казваш ще дам такъв пример.

Пътувам много по света и отдавна осъзнах, че в багажа ми винаги има нещо излишно или ненужно. Може да е една тениска, но когато се прибера виждам че не съм я използвал.

- Да, това е твоята “Равносметка”, която изпя великата Лили Иванова. Като си направиш сега равносметка какво мислиш: спря ли времето в петък 11 октомври, когато загубихме Киро?

- За съжаление времето спря за Киро. Но няма как да спре за музиката, която ни остави. Аз съм сигурен, че с годините нейната стойност ще нараства, ще бъде преоткривана, ще се правят кавъри от други изпълнители, защото в песните му се говори за най-важните неща, нещата без които не можем. И те ще бъдат преоткривани отново и отново.

- Досега говорихме за музика и музиканта и композитора Маричков. А какъв човек беше Киро?

- Широкоскроен. Беше чел много и понякога когато сме разговаряли ме е питал  – чел ли си това, или онова. Честно казано  – чувствах се неловко. Беше обиколил света с широко отворени очи. Семейството в което е възпитан. Безбройните концерти. Срещи. С една дума ще повторя пак - широкоскроен.

Сашо Петров загуби приятел, съавтор, съмишленик.  

- Какъв приятел беше?

- Готин.

- Какъв е вкусът на времето, което всички заедно изживяхме и което Киро и Щурците възпяха? Ти живя същия този живот…

- Вкусът на времето се променя с годините. Както и ние самите. Както и света около нас. И слава-богу, защото ако не беше така нямаше да има цветове, светлосенки и полутонове.

Животът щеше да бъде черно-бял и досадно скучен. Затова мисля, че вкусът на времето е и солен, и сладък, и горчив и кисел, а понякога безвкусен. Но най-важното е да се научим, когато животът ни поднесе кисел лимон да не униваме, да не се мръщим, а от него да си направим цитронада.