На 13 август 1968, Beatles се събират в малка прилежаща стаичка към второто студио на "Аби Роуд", за да се пробват в жанр, който не е особено типичен за тях. В жегата на лондонското лято те са се задълбочили в записите на това, което светът на 22 ноември същата година ще опознае като "Белият албум" - двоен албум, всъщност озаглавен The Beatles, което в наши дни е въпрос от викторини, благодарение на празната корица с цвят на слонова кост, дело на Ричард Хамилтън.


Към този момент Beatles вече не се разбират кой знае колко добре и дори се затрудняват да продължат заедно като група, създавайки вече все повече и повече соло проекти в стремежа си към творческа и лична свобода.

Въпреки че това често се пропуска в анализите на музикалното им наследство, Beatles са майстори на ритъм-енд-блуса. Те постигат неща в този жанр по начини, на които дори Rolling Stones не са способни.

Даже ако бяха творили днес, като нищо щеше да се намери някой, който да обвинява Beatles в "плагиатстване от чуждата култура" заради песни като “Twist and Shout,” “Soldier of Love,” “Money (That’s What I Want)” и “Sweet Little Sixteen”.

Ритъм енд блусът има доста баунс; Beatles са добри в баунса. И в суинга. Но блусът сам по себе си изисква нещо по-стихийно; нещо, което идва от най-първичното в човека. Обикновено това не е много в стила на Beatles, с изключение на този конкретен ден.

В случая трябва да помним до каква степен рокмузиката се е променяла през 60-те години, с цялостни движения, случващи се в рамките на една година, преди това, което ги е свързвало с техния времеви период, да се разкъса на две и да отплава, за да не бъде чуто никога повече. Цялата 1966 г. е изследване на звуковия пейзаж и гаражната музика; 1967-а е любов и психеделия; 1968-а е откриването на метъла, експерименти с кънтри рок, и адски много блус от бели банди. Дори по-тежките неща обикновено са били наситени със солидни обеми блус. Същите акорди, доста от същите идеи в текстовете, и гениални майстори на превъплъщенията като Джими Хендрикс са се включвали също в този блус.

Джон Ленън, в шутовски стил, вероятно е казал на колегите си от групата, че е написал най-добрия блус на Beatles, който е вероятно и най-добрият блус в рока, на шега - "Yer Blues".

Ленън го е замислял като безумна пародия, с която да се подиграе на хора като близкия приятел на Джордж Харисън - Ерик Клептън, който Харисън е включил в записите на "Белия албум", за да поеме солото в "While My Guitar Gently Weeps".

Клептън свирел с Cream, които тогава били най-шумната банда на света - блус, изведен до крайност. Ленън харесвал иронията на тези бели мъже, свирещи парчета на Скип Джеймс и Робърт Джонсън. Beatles никога не били правили кавър на чист блус-изпълнител. Планът станал да направят така, че изглежда сякаш го правят, като се преструват на някаква банда от типа на Cream, с преувеличена сатира на британския блус-бум. Крайният резултат не бил обаче точно това.

Ленън написал песента в Индия през февруари същата година. Това трябвало да бъде тяхното пребиваване във вътрешен мир, което за Ленън означавало не толкова любов и добри вибрации, а катарзис.

В лагера на Махариши , Ленън заявил: "Въпреки че беше много красиво и медитирах по осем часа на ден, пишех най-нещастните песни на света." Най-важната песен от тази серия била "Yer Blues".

Демото й било направено в слънчев пролетен ден в къщата на Джордж Харисън. На първо слушане тя звучала почти като някакво фолк парче. Beatles били с акустичните си китари, вокалите на Ленън флиртували с фалцета - макар във вариант по-скоро като "песен около лагерния огън". Така че ако човек обръща особено внимание, вероятно дори не би счел тази песен за приятна за ухото.

Поне не до този августовски ден в студиото на "Аби Роуд" през август. Това е определено най-тежкото парче на Beatles. То не е "I Want You (She’s So Heavy)" или "Helter Skelter". То е просто безумно трудна песен.

Beatles нормално не са записвали, естествено, в тази прилежаща стаичка, но са харесали как акустиката й им е придавала усещането на свирене на сцена, нещо, което те тогава не са правили от близо две години, и нещо, което не са правили от половин дузина години, когато са можели да се чуват както трябва.

Бандата е работила по песента в продължение на три дни, с всичко на максимум: и сила на звука, и емоция. Дори началното отброяване на песента с палките на Ринго звучи безплътно, полумъртво, сякаш от друг свят.

Първите две строфи, които звучат като някакъв антиутопичен коан за смъртта на душата, налитат на слуха като комбинация от удари: "Yes I’m lonely / Want to die". Това общо взето показва къде се намираме. Няма и намек за ирония във вокалите на Ленън.

Звученето е също толкова сурово и искрено като в писъците от хамбургската ера, когато Beatles основно са съществувли, за да пробват да ви хвърлят здраво в рокендрола, като парцалена кукла, която разтърсват.

Колкото до текста, той е суров и изпълнен с езика на депресията, излят върху нещо, зародило се като подигравка с блус песните, което толкова се е опитало да бъде иронично, че е пробило през кожата и вече тече кръв.

Като гневен млад мъж след смъртта на майка си Джулия (която получава отделно признание в едноименна песен в ("Белия албум") Ленън е човек, който търси, винаги неуспешно, начин да скрие болката си. Неговите опити за сдържаност обикновено приключват с още по-силен външен показ на страдание, сякаш общителната му натура надделява, и колкото повече той се опитва да я съдржа, толкова по-силно тя се излива навън. Понякога това докарва на човека проблеми. В други моменти води до недостижимо изкуство.

В началото на 60-те години, Джон Колтрейн има тенденция да се колебае между два акорда, което създава усещането сякаш върви по права линия до вратата ви, за да се конфронтира с вас, и в този момент най-накрая модулира. И точно това е същината на ритмичната атака на Beatles тук. Тя е бляскава. Стържеща. Това е блус, но темпото не е толкова бавно.

Това е движещо се бясно парче, което преминава в стихиен аспект, опиращ се на митология. След строфа, в която вокалистът казва, че майка му е от небесата, а баща му от земята, понасяме поредния удар на припева, преди да дойде тази забележителна фраза:

The eagle picks my eye
The worm he licks my bone
I feel so suicidal
Like Dylan's Mr. Jones

Частта с изкълваващия орел е вдъхновена от Прометей, откраднал огъня от боговете и наказан от Зевс, като черният му дроб бъде изкълваван от орел ежедневно. (Интересно е, че Ленън като дете, според местна ливърпулска легенда, предварително е палел фойерверките за годишната церемония в нощта на Гай Фоукс.)

Това обаче е по-болезнено. Творецът възприема чрез творческия поглед, но тук тази му способност бива унищожена, което е най-осакатяващата трагедия - нов изблик на адски ужас - която може да сполети който и да е творец.

После той става мета-, с намигане към мистър Джоунс от “Ballad of a Thin Man” на Дилън, от Highway 61 Revisited (1965). Този мистър Джоунс е досаден, адски претенциозен тип, който донякъде основателно се съмнява, че има нещо съдържателно в идентичността му, но все пак не е склонен към самоубийство. Това е проекция на гласа зад "Yer Blues", който "вижда" смърт навсякъде.

Емоционално всичко това изглежда доста сурово и тежко, затова и след това Beatles се ориентират към един от най-великите си чисти примери за рокендрол.

Парадоксално, Ленън изпълнява версия на живо на това парче по-късно същата година, през декември на Rock and Roll Circus на Rolling Stones, с Ерик Клептън на китарата.

Предполага се, че Слоухенд не е имал нищо против иронията към него. Но пък може би и никой не е усетил първоначалните намерения на Ленън като това, което са били, предвид силата и емоцията на това парче.

То е антитеза на прощална творба, и в крайна сметка е първият тласък като авторство на песни, към катарзиса на Ленън след Beatles, с първия му солов албум, John Lennon/Plastic Ono Band през 1970.

Хората назовават този албум като един от най-емоционалните в историята на рока. Така е, няма спор. Но това, в което той се е превърнал, се е зародило в килерчето на "Аби Роуд", където единият от членовете на бандата е казал на другарите си, че им е подготвил шега, която обаче се оказва толкова забавна колкото може да бъде ритник право в душата ти. А болката от него е облечена в убийствен рокендрол.

 




Източник: webcafe.bg