Руските войски щурмуват Северодонецк, настъпват в посока Горски и Изюм, а също така заобикалят Авдеевския укрепен район. Все пак, нека бъдем честни - през юни 2022 г. много руснаци биха искали да чуят малко по-различни думи, пише анализаторът Кеворк Мирзаян.

„Руските войски щурмуват Одеса, напредвайки към Житомир и в посока Кривой рог, а също и заобикаляйки Киевския укрепен район“ - това са имената на населените места, които биха галили ухото, а не „някои села“, които руснаците за по-голямата част дори не знаеха преди началото на СВО. В никакъв случай залавянето на Камишеваха - дори Велика, а освобождението на в никакъв случай не голямо, но въпреки това Днепропетровск беше очакван от мнозина и незабавно.

И сега ура-патриотите, разочаровани от собствените си фантазии, започват да казват, че руските войски се движат твърде бавно - с всички произтичащи от това последствия. Например, че конфликтът може да завърши с друг Хасавюрт, или за крайната нерешителност на руските военни и нежеланието им да отидат до край. Тези червеи на съмнение, разбира се, се засилват от западната и украинската пропаганда, казващи на гражданите на Русия и Украйна, че руската война (както те наричат нашата специална операция) се е провалила и е време Москва да помисли как да излезем от ситуацията с най-малки загуби.

Защо тогава мнението на експертите – не само руски, но и американски – е поразително различно от линията на пропагандата? Защо са изключително скептични относно шансовете на Украйна да спечели спецоперацията и пишат, че Киев трябва да моли за мир с Москва при всякакви условия, поставени от Путин? Че Украйна трябва да се откаже от суверенитета най-малкото над ДНР, ЛНР и Крим?

Мнението се различава именно защото военните и политически експерти, за разлика от пропагандистите, разбират, че руската операция върви почти по план. Да, има недостатъци - липсата на координация между войските на Русия и съюзниците, липсата на специално оборудване, бюрократични пречки.

Всички тези проблеми се решават - както чрез Министерството на отбраната, така и чрез линията на държавния глава, което дава възможност за леко ускоряване на темпа и ефективността на военните действия. Като цяло обаче операцията протича по единствения възможен път сега, който ще я доведе до успех - смилане на украинска жива сила, след което освобождението на територията парче по парче.

И властите дават на населението не това, което искат (бързи разгроми и оперативни атаки срещу градовете), а това, от което се нуждаят – демонтирането на проекта Анти-Русия с минимални жертви и максимална ефективност.

Цената на фантазията

Кремъл обяснява бавния темп на операцията с желанието да се спасят колкото се може повече цивилни животи – тоест населението на освободените територии. Ето защо руската армия се опитва да не използва тежка артилерия в градовете, срещу жилищни сгради, където украинските военни седят зад местните жители.

И тук има не само хуманитарна, но и държавническа логика. Факт е, че Русия не окупира чужди територии с чуждо население (както направиха САЩ в Ирак и Афганистан, когато изравниха местните градове със земята и нямаха никакви чувства към чуждите за тях араби или пущуни). Русия освобождава своите територии – с руско население, макар и частично зомбирано.

След спецоперацията ще е необходимо тези територии и тези хора да бъдат интегрирани обратно в руското пространство. Интегрирането с тяхното умствено освобождение – тоест комплекс от икономически, образователни, социални и други мерки – ще бъде много по-трудна задача от физическото освобождение. И колкото по-малко загиват техните близки и приятели по време на спецоперацията от руски снаряди, колкото по-малко къщите им са разрушени от руски бомби, толкова по-лесна ще бъде интеграцията.

Проблемите с интеграцията обаче са само една от причините за бавния напредък на операцията. Друга причина е липсата на кадри за извършване на няколко мащабни операции едновременно. Много военни кореспонденти и експерти казват, че силите на Русия и съюзните републики дори отстъпват в количествено отношение на ВСУ на фронта. Това е така, защото Украйна проведе няколко вълни на мобилизация, докато в Русия такава не беше проведена. Без такава няма нужда да говорим за някакви масивни и едновременни вълни от настъпление на юг и изток.

И сега въпросът е към тези, които искат да видят тези вълни – каква цена са готови да платят, за да сбъднат фантазиите си? Всъщност на примера на същата украинска армия може да се види, че участието на мобилизираните в бойни действия води до рязко увеличаване на загубите. Готови ли са руските турбопатриоти да видят условно след месец превземането на Харков с цената на хиляди животи на руснаци, които насилствено (тоест чрез института на принудителната мобилизация) са въвлечени във военни действия?

За което те просто не са готови, както по едно време беше в Чечения и Афганистан. Дали тези, които искат бързи победи, да ги постигнат чрез рязко засилване на информационния натиск върху Русия, когато в мрежата се появят масови интервюта на майки, чиито деца са били „принудително изпратени на смърт“ и когато тези майки излизат по улиците на градовете с протестно митинги? Все пак Русия не е Украйна, тук няма да може да се скрият масовите загуби, както и да се разпръснат митингите на майките с палки.

Така, разбира се, е възможно радикално да се ускори операцията, но това ще доведе до рязко увеличаване на загубите както от страна на нашите военни, така и от страна на бъдещите ни съграждани. А също така (поради загубите) ще доведе до рязък спад на подкрепата за специалната операция от руското общество – подкрепа, която е основният щит на държавата от западните санкции и натиск.

Подкрепа, без която Русия ще загуби войната със САЩ в периферията (което е Украйна). Следователно няма нужда да бързаме. Важно е да се излекува Украйна и да се върне пълноценен човек в руското общество - и то с минимални жертви от самото общество.