Ингрид Хонкала, бивша учена от НАСА, твърди, че е преживяла клинична смърт три пъти и всеки път е имала едно и също прозрение. Според нейния разказ, при всяко от тези преживявания е усещала навлизане в „по-дълбок слой на реалността, който съществува отвъд нашите физически сетива“.
„Усещането беше като навлизане в по-дълбок слой на реалността, който съществува отвъд нашите физически сетива. В това състояние съзнанието се усещаше необятно, интелигентно и взаимосвързано“, споделя 55-годишната Хонкала относно тройката си от преживявания, близки до смъртта.
Авторката, базирана в Богота, Колумбия, притежава докторска степен по морски науки и е работила както за НАСА, така и за ВМС на САЩ, според The New York Post. Първият ѝ сблъсък със смъртта датира от времето, когато е била едва на две години.
Хонкала паднала в резервоар с ледена вода у дома, без знанието на прислужницата, която слушала радио в друга стая. Майката на детето се прибрала у дома точно навреме и успяла да я реанимира, преди да е станало твърде късно.
По време на този кратък престой от другата страна Хонкала казва: „Случи се нещо изключително“. След първоначалния шок от студената вода и „паниката от борбата за въздух“, тя разказва, че страхът ѝ отстъпил място на „дълбоко спокойствие“.
„Паниката изчезна и беше заменена от завладяващо усещане за мир и неподвижност. Имах чувството, че съзнанието ми се отдели от тялото ми“, спомня си Хонкала, която описва подробности за пътуванията си в отвъдното в книгата си „Dying To See The Light“.
Тогава връзката ѝ с „физическия свят“ била заменена от „разширено състояние на съзнанието“, толкова мощно, че тя успяла да види „малкото си тяло да плава безжизнено във водата“.
„В този момент вече не се чувствах като дете в тяло, а като чисто съзнание, поле от осъзнатост и светлина. Нямаше усещане за време, нямаше страх и нямаше мисли“, разказва Хонкала.
Тя продължава: „Чувствах се напълно обединена със самия живот, сякаш границите, които обикновено определят кои сме, се бяха разтворили“. Съществено е, че това извънтелесно преживяване позволило на Хонкала да предупреди майка си, която според нейния разказ се насочвала към новата си работа.
„Спомням си, че я разпознах и си помислих: „Това е майка ми“. В този момент между нас имаше някакъв вид комуникация, не чрез произнесени думи, а посредством съзнанието", настоява авторката.
По мнението на Хонкала този метафизичен сигнал подтикнал майка ѝ да се обърне и да се втурне към дома, където открила дъщеря си без съзнание във водния резервоар. Макар че времевото съвпадение може да звучи необичайно, Ингрид твърди, че когато разказала видението си на майка си, то съвпаднало напълно със спомените на майката за случилото се.
От тогава нататък Хонкала казва, че престанала да се страхува от смъртта. „Преживяването ми показа, че това, което наричаме отвъден живот, изобщо не се усещаше като далечно място. За мен това преживяване подсказва, че съзнанието може да не се произвежда единствено от мозъка – то може да е нещо по-фундаментално“, казва тя.
Хонкала преживяла още две близки до смъртта преживявания: едното след мотоциклетна катастрофа на 25 години, а другото на 52 години, когато кръвното ѝ налягане паднало по време на операция.
Успявала е да достигне същото безмълвно състояние всеки път. Парадоксално, тя твърди, че именно това духовно събуждане я е вдъхновило да се занимава с наука.
„Исках да разбера естеството на реалността чрез наблюдение и изследвания. В продължение на много години се фокусирах почти изцяло върху научната си кариера и рядко говорех публично за духовните си преживявания“, казва Хонкала.
Тя посочва: „С течение на времето обаче разбрах, че науката и духовността не са задължително в конфликт – те просто може да изследват една и съща загадка от различни гледни точки“.
Скептиците биха могли да припишат прозренията на Хонкала, свързани с близостта до смъртта, на халюцинации или сънища. Други хора, преживели подобни преживявания, съобщават, че са виждали ярки светлини, роднини и дори Исус, стоящ на върха на стълбище.
Изследователите твърдят, че тези видения могат да служат като форма на утеха за заминаващите си. Утешителните сънища за изгубени близки по-специално могат да се разглеждат като психо-духовни механизми за справяне.
Хонкала обаче твърди, че това, което е видяла, не е било плод на умиращо въображение. „Тези преживявания промениха разбирането ми за самия живот. Вместо да виждам себе си като изолиран индивид, който се бори да оцелее, започнах да разбирам, че може би сме проявления на съзнанието, преживяващи живота чрез физическа форма“, казва тя.
Авторката добавя: „От тази гледна точка смъртта не се усеща като край на съществуването; усеща се повече като преход в непрекъснатостта на съзнанието“.
Източник: The New York Post, vesti.bg
