Всяко посещение в Чернобил започва от Славутич. Само оттук има редовна железопътна връзка с така наречената зона на отчуждение. Славутич – най-младият град в Украйна – е построен през 1987 г. за служителите на Чернобилската атомна електроцентрала и техните семейства, евакуирани от Припят. По онова време в неговото изграждане са взели участие осем съюзни републики, всяка от които е построила по един квартал, издържан в нейните архитектурни традиции.

Сега, 32 години по-късно, това е малко  (площта му е 7,5 квадратни километра, от които само 2,5 застроени с жилища), хубавичко, чистичко, съвършено европейско градче с население 25 хил. души.  Наоколо – борова гора, в чешмите – артезианска вода, средната заплата в града – около четири хиляди гривни (1 лев = ок. 14 гривни – бел. ред.). Средната възраст на жителите е около 35 години, като основно това са млади специалисти, работещи в Чернобилската атомна електроцентрала.

Дворовете до късно вечерта преливат от детска глъч, нивото на престъпността практически е нулево, затова пък раждаемостта надвишава смъртността. Славутич влиза в десетката на най-добрите за живеене градове в Украйна. Да живееш тук се смята за хубаво и престижно – също както в Припят до 1986 година.  

Сред населението на Славутич и сега има много бивши припятчани, които ужасно тъгуват по своя изоставен град. Те са направили специален сайт, в който си споделят спомени, обсъждат проблемите на сегашния Припят (по-точно на това, което е останало от него) и даже организират свои мероприятия. Например сложили са на входа към града призрак табела с призив към посетителите:

„Не забравяйте, че се намирате на територия, където стана една от най-големите екологични катастрофи в историята на човечеството. Зоната не е атракционен парк и не е място за пикници. От уважение към подвига на тези, които дадоха своето здраве и своя живот, борейки се с последствията от аварията, а също и към тези, които живяха в този град, ние настоятелно молим да не разглобявате Припят за сувенири и да не замърсявате улиците – в града няма служби за комунални услуги, които биха могли да почистят”.

Всяка сутрин от Славутич тръгва влак, отвеждащ хората на работа в централата, преминавайки през цялата 30-километрова зона на отчуждение. Журналистите и туристите жадно се прилепват към прозорците, докато местните в същото време подремват, четат вестници или клюкарстват със служителите.

Когато знаеш за чернобилската зона на отчуждение само от слухове, си представяш, че това е някаква безлюдна степ с разрушен реактор по средата, през която понякога преминават хора в страшни противорадиационни скафандри. На практика обаче това е едно съвсем обикновено на вид място. Слънцето грее, тревата зеленее. При липсата на хора тук са се развъдили диви животни, дори вписаните в Червената книга коне на Пржевалски.

Впрочем и хората тук не са толкова малко. В зоната на отчуждение всекидневно има около 7 хил. души – работници от атомната електроцентрала, от изпълнителни организации и от други предприятия, а също така и около 150 коренни жители.

 - Само ти се струва, че районът е пуст. Тук всичко е такова, каквото е навсякъде, има си свое управление на Министерството на вътрешните работи, пътна полиция. Както си пътуваше нашият камион с пясък, и му се скъса брезентът. Ние си мислехме, че никой не е забелязал, но това не беше така. Веднага изскочиха полицаи и ни написаха глоба – разказва началникът на информационната служба на Чернобилската атомна електроцентрала Мая Руденко.

Самата територия на атомната централа на външен вид също малко се различава от която и да е друга промишлена зона. Алеи, административни сгради, закусвалня. Навсякъде се движат хора, разговарят, смеят се, пушат. Ето го и „същия онзи” четвърти блок под саркофага.

Далеч по-голямо впечатление правят недостроените пети и шести реактор – през 1986 г. тяхното изграждане кипеше с пълна сила, но след аварията ги изоставиха незавършени във вида, в който са били вечерта на 25 април. Огромните подемни кранове завинаги са застинали с висящи на стрелите им товари, които така и не са успели да отнесат до местоназначението им. Но любимата забележителност за работниците от Чернобилската атомна електроцентрала е каналът, по който по-рано се е подавала водата за охлаждането на реакторите. Сега в него са се развъдили сомове – дебели, огромни, дълги не по-малко от метър, и със стотици се мятат направо по повърхността на канала. През обедната почивка мнозина отиват да ги хранят с хляб от моста.

Административният център на зоната е градчето Чернобил. Местната екзотика – изоставени сгради, стадион, затрупан с военна техника, взела участие в ликвидирането на последствията, жълти табели със знак за радиация – учудва само новопристигналите.

На практика сред целия този чернобилски декор кипи обикновеният всекидневен живот. Докато ние култивираме в себе си усещането, че се намираме на мястото на ужасна катастрофа, и се опитваме, както ни посъветваха, да не стъпваме по тревата, оглеждайки изоставена улица, отнякъде точно в тревата изскочи мъж и съвсем невинно ни предложи да купим мед собствено производство. На територията на действащата църква „Св. Илия” има добре поддържани лехи с рози, а до тях на дървена маса под открито небе са наредени 3-литрови буркани, кошница с краставички, има и връзка копър – презвитерата?? (попадията) направо се е заела с подготвянето на туршия за зимата. Припомням, че това се случва на десет километра от четвъртия реактор.

- Краставичките, разбира се, са внесени? – за всеки случай уточнявам аз.

- Вие пък, разбира се, че са местни – отговаря придружителят ни – ръководител на чернобилската териториална организация към синдиката на работниците в атомната електроцентрала Николай Тетерин. – Ние просто проверяваме продуктите с дозиметър и ако нивото на радиация е нормално, значи може да се ядат.

Ние тук и гъби събираме, и горски плодове, и риба ловим.

Трябва само да се знае каква – хищните видове практически са чисти, а тези, които обичат тинята, е по-добре да не се закачат. Разбира се, правилно е това да не се прави, но ние знаем кое е наистина опасно и кое не. Такава природа е тук, такова изобилие има, че как можеш да удържиш заклет гъбар или рибар? Разбира се, след това на медицинския преглед те оглеждат на скенер и казват: „Нещо вътре във вас бибитка… Признайте си, гъбки сте похапвали, нали?”.

Тези, които живеят и работят непосредствено до зоната на отчуждение, се чувстват тук като у дома си и не се страхуват от радиацията.

- Хората нищо не знаят за Чернобил освен политическите спекулации и страшните приказки без покритие – сигурен е жителят на Славутич Сергей Касянчук. – Вече ми омръзна, че постоянно идват и питат: къде са тук вашите телета с две глави?

Къде са боровете с еднометрови иглички? Няма нищо такова. Ние не мислим за някаква си трагедия, отдавна сме надживели това и вървим напред.

Действително, Чернобилският район се стреми към развитие и отказва да възприема себе си като страшно депресиращо място, което трябва да се затвори и забрави. През 2000 г. всички местни жители са били против предсрочното извеждане от експлоатация на Чернобилската атомна електроцентрала, защото за тях тази електроцентрала не е абстрактно плашило, а предприятие, което е давало работни места и е хранило техните семейства. И сега, десет години по-късно, когато в централата работят още хиляди хора (в дейностите по ликвидацията, по преработката на радиоактивните отпадъци, по строителството на новите хранилища), надеждата за възраждане живее у тях както и преди.

- Международната общност ни налага така наречения план за зелена поляна, в каквато трябва да се превърне територията на атомната електроцентрала и зоната на отчуждение – казва началникът на службата за стратегическо планиране на Чернобилската АЕЦ Виктор Кучински. – Но това не е рационално. Сега на територията на централата се строят заводи за преработка и утилизация на радиоактивните отпадъци, хранилища. Защо да хабим огромни средства, за да изравним после всичко това със земята? Нали само в Украйна има няколко атомни реактора, на които изтича срокът за експлоатация. Защо тогава да не превърнем Чернобил в национален център по извеждане от експлоатация на атомни електроцентрали? Тук има всички условия за това: населението е предостатъчно, събрани са квалифицирани кадри, построен е цял град с особен манталитет.

За „особения манталитет” на хората, работещи в зоната на отчуждение, и живеещите недалеч от нея, през това време ми се случи да слушам неведнъж. Може би главната негова особеност е липсата на страх от радиацията. Но това, също както и примерите с „рибарите и гъбарите”, не означава, че хората просто махат с ръка на всичко и масово саботират правилата за техническа безопасност. Преди да напусне зоната, всеки преминава през радиационен контрол, а веднъж в годината и през пълен медицински преглед. Но всички процедури, свързани със защитата от облъчване, тук са станали нещо автоматично. Човек привиква с всичко и е невъзможно постоянно да се страхува от това, с което се сблъсква всеки ден. А свиквайки, започваш и по-спокойно да се отнасяш към определени неща, които могат да шокират непросветените.

- Да, аз имам недостатъчност на щитовидната жлеза и какво толкова? – искрено се удиви служителка на Чернобилската атомна електроцентрала, когато започнах да я разпитвам за нейното здраве. – Пия тироксин (медикамент за компенсиране на дисфункцията на щитовидната жлеза – бел. авт.) и всичко ми е наред.

Всеки служител, намиращ се на територията на зоната на отчуждение, задължително трябва да носи на дрехата си специален интегрален дозиметър, който отчита общото ниво на радиация, регистрирана на мястото, където се намира. Информацията от него се разчита периодично и по този начин става ясно какво облъчване е получил човекът за седмица, месец или година. Всички много се стараят да не превишат определената норма – но не защото се притесняват за здравето си. Причината е друга: заради това може да те изселят от зоната на отчуждение за дълго време или дори завинаги. А от това служителите се страхуват панически.

Перспективата да се разделят с района за тях е по-страшна, отколкото да получат рак на щитовидната жлеза.

Какво ги задържа? На първо място - стабилните доходи. Тук плащат добре и мнозина са твърдо убедени, че отвъд границата на зоната нормална работа няма. В едно нещо те са прави: в Славутич не е лесно да си намериш друга работа, а това би означавало и да ти се наложи да напуснеш дома си и да отидеш в неизвестното. Наистина, перспективата не е от приятните.

Но парите и стабилността не са единственото, което задържа хората в Чернобил. Зоната на отчуждение някак странно привлича много от тях – нещо, което и те самите не могат да обяснят. Много от тези, които са живели в Припят или някак са били свързани с това място преди аварията (дори и просто да са ходили на гости при приятели), специално са си намерили работа в зоната, за да бъдат по-близо до нея. Но и тези, които за първи път са дошли по тези места вече след 1986 г., също имат особено отношение към зоната на отчуждение, обичат я и старателно я пазят от непознати. Туристите и сеирджиите, идващи „защото им е любопитно”, тук приемат с недоверие и леко презрение, демек тук са се навъдили всякакви.

Във всеки случай това място е достойно за трепет, вълнение и страхопочитание – все пак веднъж вече хората се отнесоха достатъчно лекомислено към него.

Репортажът на Алиса Сопова от в. "Донбас" (donbass.ua) , цитиран от "Обекти".