През август 2000 г. заглавие в белградски всекидневник гласи: „Изоставеното бебе Милица копнее за майка си в детското отделение на болницата в Ужице“. Това момиченце, изоставено от биологичната си майка веднага след раждането, прекарва първите осем месеца от живота си в болнично креватче. Тази вестникарска статия обаче променя съдбата ѝ из основи и отвежда при нея Миладин и Радица, които ѝ дават дом, безрезервна любов и ново име – Анджела.
Днес Анджела Милоевич е успешна млада жена, електроинженер, любима учителка в основно училище и майка на четиригодишно момиченце на име Богдана. Зад тези 26 години обаче стои една тежка и искрена изповед за изоставянето, осиновяването и болезнения сблъсък с миналото, пише blic.rs.
Биологичната майка на Анджела напуска болницата още на първия ден след раждането, като отказва дори да погледне или да накърми детето си.
Единственото, което казва на персонала, е: „Дайте ѝ името Ана“. Когато я попитали за бащата, тя изредила десет или петнадесет мъже, така че самоличността му остава завинаги неизвестна.
Първите осем месеца домът на Анджела е болничната стая. Медицинските сестри, които я наричат Милица, си спомнят за нея като за усмихнато бебе, което често е гледало към стената – прекарало твърде много време само, без никой от семейството да попита за него.
Съдбата се намесва, когато Миладин от Деспотовац, който със съпругата си Радица в продължение на 20 години се борил с безплодие, вижда снимката на бебето във вестника.
Още при първата им среща малката Милица протяга ръце към него – нещо, което никога не е правила дотогава. Миладин заявява: „Това със сигурност ще бъде моето дете“ и успява да се пребори за нея.
Истината за осиновяването идва по болезнен начин, когато Анджела е на 7 години. По време на игра съседка ѝ подхвърля: „Радица и Миладин не са ти истинските родители, ти си осиновена“. Анджела се прибира разплакана, а родителите ѝ, макар и покрусени, решават да бъдат напълно честни с нея.
С наближаването на пълнолетието въпросите в нея се засилват. Седмица преди 18-ия си рожден ден тя решава да открие биологичната си майка. Намира я в Ушче и отива там, надявайки се на прегръдка. Срещата обаче е ледена. Жената се съгласява да я види само за две минути.
На въпроса „защо“, тя отговаря студено: „Нямам какво да кажа, това е минало и не ме интересува“. От шока Анджела губи съзнание и завършва в спешна помощ, докато биологичната ѝ майка просто се прибира у дома.
По-късно Анджела научава още по-жестоки подробности – че майка ѝ е опитвала да пометне по време на бременността и че смята рождения ѝ ден, 26 април, за ден на нещастие. Научава също, че има сестра и брат, които под влияние на майка си отказват всякакъв контакт с нея.
Въпреки всичко Анджела казва, че не изпитва омраза. Днес тя намира смисъл в работата си с деца и в подкрепата на други изоставени малчугани.
„Бог е там, за да съди, не аз. Не я мразя, но не мога и да я нарека майка. Когато родих своето дете, се запитах как е могла да ме остави. Аз искам да дам на дъщеря си всичко“, споделя тя.
Анджела вярва, че всичко в живота ѝ е било съдба и че Бог е подредил парчетата от пъзела точно така, както е трябвало да бъдат.
