Македонската кървава Коледа от 1945 г. остава една от най-мрачните и най-потисканите теми в най-новата история на Балканите. След края на Втората световна война регионът навлиза в период, белязан не от мир, а от страх, репресии и системно насилие.
Хиляди човешки съдби изчезват без следа, а истината е заключена зад страх и мълчание.
С включването на Народна Република Македония в състава на Титова Югославия започва мащабна кампания срещу хората, определяни като „българофили“. Обвиненията често са без доказателства, процесите – формални или напълно липсващи, а присъдите – фатални. Масови разстрели, лагери, арести и изчезвания се превръщат в инструмент на новата власт.
Паралелно с физическото унищожение върви и друг процес – насилствената подмяна на идентичността. Имена и фамилии са административно променяни, понякога дори посмъртно, за да се изтрие всяка връзка с българското национално самосъзнание. Това не е избор на семействата, а държавна политика.
Разстрелите, за които не се говореше
Историите за масовите екзекуции започват да изплуват едва десетилетия по-късно. Тодор Гулев пази в себе си признание, направено от Трайко Попов – свидетел на разстрел край Велес. Попов го моли да мълчи, докато не дойде време, защото истината е опасна.
Този момент настъпва през 90-те години. Вестник „Македонско Дело“, близък до ВМРО–ДПМНЕ, става първото издание в Македония, което публично пише за масови гробове. Именно там Гулев разказва за случилото се.
Край Велес са открити останките на 53 души. По свидетелства на журналисти и очевидци, масови гробове има и в Куманово, Ресен, Битоля и Щип.
„Убит без съд и присъда“
Десетилетия наред д-р София Алексиева, живееща в Канада, не знае съдбата на баща си – Димитър Алексиев, кмет на Кратово. Истината научава от писмо на македонски историк: баща ѝ е зверски убит в Куманово заедно с още 48 души, обвинени като привърженици на българската кауза. Без съд. Без защита. Без присъда.
Подобни съдби са хиляди.
Още през 1946 г. Павел Шатев, тогавашен високопоставен югославски функционер, предупреждава чрез българската легация в Белград Георги Димитров за масовите репресии. В официални документи се говори за системна борба срещу българите и българофилството и за неоснователни разстрели в няколко македонски града.
Законът, който легализира репресията
В края на 1944 г. е приет Закон за защита на македонската национална чест. Той дава законова рамка за преследване на хора, обявени за „сътрудници на окупатора“. Под ударите му попадат дори обикновени служители, работили в общините по време на българската администрация.
Този закон се превръща в инструмент за разправа и сплашване, а страхът се настанява трайно в обществото.
Истории, които не се вписват в официалния разказ
В Охрид свидетели разказват за събития, които рязко контрастират с официалната пропаганда. През септември 1944 г., след като България обявява война на Германия, германски части пленяват български войници. Местното население ги укрива, въпреки заплахата градът да бъде изгорен.
Хората събират злато, включително църковния кръст, за да откупят пленените войници. Никой не ги предава.
Филмът, който отвори раната
Тези факти са документирани във филма Само защото бяха българи на Марина Милотинова, продуциран от Българска национална телевизия и излъчен за първи път през 1999 г.
Хората, разказали историите си, не търсят мъст. Те настояват за истина. За отворени архиви. За памет, която да достигне до младите поколения в Република Северна Македония.
Истина, която десетилетия наред е била подменяна, изкривявана и премълчавана. Истина, без която помирение не е възможно.
