През 2002 г., в разгара на еднополюсния момент, когато САЩ се подготвяха да нахлуят в Ирак, някои от най-известните професори по международни отношения в страната се опитаха да решат този пъзел, а именно защо другите големи сили в света, които се противопоставят на външната политика на САЩ, не правят нищо срещу тази инвазия. Русия, Китай, Франция и Германия изложиха своите възгледи в ООН, но те не биха подкрепили Саддам Хюсеин. Нито пък изграждаха нови свои или променяха съществуващите военни съюзи, за да се противопоставят на САЩ, пише анализаторът Томас Райт в smartagain.org, цитиран от trud.bg

Когато държавите имат сблъсък срещу други държави, които смятат за заплашителни или мощни, политолозите наричат това поведение „балансиране“.

В колекцията от есета, озаглавена Америка без конкуренция, някои от тези професори предполагат, че този основен акт на геополитическа конкуренция е отсъствал след разпадането на Съветския съюз, защото САЩ са били твърде далеч пред всички останали. Други твърдят, че САЩ не са заплашвали другите големи сили или че са изградили либерален ред, който е отворен за всички.

Днес обаче балансирането със сигурност се завръща и популярно се описва с доста несъвършената и аморфна фраза като конкуренция между великите сили. Русия анексира Крим през 2014 г., намеси се военно в Сирия и се намеси в президентските избори в САЩ през 2016 г. Междувременно Китай построи изкуствени острови в Южнокитайско море и постигна бърз напредък във военните технологии, понякога дори и надминаваше САЩ.

Русия и Китай започнаха да балансират, когато станаха по-силни, но и защото Владимир Путин и Си Дзинпин се притесняваха, че ако западният либерализъм успее в световен мащаб, това може да представлява екзистенциална заплаха за техните режими. Дори съюзниците на Америка започнаха да балансират. Турският президент Реджеп Таип Ердоган използва свободно своята военна мощ и дипломацията на принудата, и си сътрудничи с Русия, когато това му е удобно. Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства вече не се подчиняват автоматично на САЩ и използват военна сила, дори когато Вашингтон предпочита те да не го правят, както направи Рияд в Йемен.

Решението на другите държави да проектират своята военна мощ по начини, предназначени да осуетят действията на САЩ, е трансформираща промяна във външната среда на Америка. След Студената война САЩ можеха, а понякога и го правеха, да третират своите геополитически предпочитания за съперничещите или дори за приятелските сили като вторична мисъл. Но това вече не може да е така. Всъщност мобилизацията на руските войски от 175 000 души по границата й с Украйна предполага, че сме на път да влезем в нова опасна фаза на международно съперничество.

Никой не знае точно защо Путин избра точно този момент, за да тръгне срещу Украйна. Инвазията не може да бъде достоверно приписана на конкретно действие на Запада или на ускоряващо събитие, като например интервенцията в Сирия или за това че ЕС, предложи на Украйна споразумение за асоцииране през 2013 г.

Някои твърдят, че Путин е разочарован, че Украйна не спазва поетите свои ангажименти по споразуменията от Минск от 2014 и 2015 г. и да дадат на доминираните от Русия региони правото на вето върху отношенията на Украйна със Запада, но и това не е ново развитие.

Едно от интерпретациите е, че Русия използва заплахата от нахлуване, за да докара нещата до реална дискусия за изпълнението на споразуменията от Минск и бъдещето на европейската сигурност. Но тя ще задържи войските си на място като инструмент за принуда, и ще показва, че е готова да използва силата, ако преговорите закъсат. Това в известен смисъл би било една постепенна ескалация от типа агресивно балансирано поведение, в което Путин се е ангажирал още от 2014 г.

По-мрачният сценарий е да има предстояща инвазия. В юлското си есе, озаглавено „За историческото единство между руснаците и украинците“, Путин твърди, че двете страни представляват „един народ“ и че „истинският суверенитет на Украйна е възможен само в партньорство с Русия“. Сега, в третото си десетилетие на управление, Путин може да вярва, че ако не предприеме решителни действия, Украйна ще се отдалечи още повече от Русия.

Един анализ на Руския съвет по международните въпроси предполага, че ако Путин реши да нахлуе (което докладът съветва да не се прави), „апотеозът на тази операция трябва да бъде обкръжаването и последващото превземане на Киев и стабилизирането на фронтовата линия по Днепър. А създаването на нова украинска държава със столица Киев ще бъде обявено и признато от Русия. В нея ще бъдат включени и независимите преди това ДНР и ЛНР. По този начин Русия решава няколко исторически проблема наведнъж.

Непосредствената заплаха за югозападните граници е премахната. Осигурен е пълен контрол над Азовско море и сухопътен коридор към Република Крим. На картата се появяват две украински държави, едната от които трябва да бъде „приятелска и братска“.

Западните анализатори отдавна отбелязват, че напористост на Русия и Китай може да бъде контрапродуктивна. Преди анексията на Крим от Русия, Украйна се чувстваше разкъсана между Запада и Русия. След това Украйна започна да се движи стабилно на запад в геополитически план.

По същия начин репресиите на Китай срещу Хонконг втвърдиха нагласите в Тайван срещу мирното обединение по модела „една страна, две системи“. Нашествието би било отговорът на Путин на тази критика и ако тези малки актове на агресия създадат антируски настроения, той просто ще се удвои и ще наложи своята воля.

Това е доста хазартна игра. Ако Русия не разгроми украинските сили бързо, конфликтът може да се забави, като западната военна помощ ще се излива в Украйна. Неизбежните цивилни жертви и унищожаването на имущество могат да разпалят общественото мнение в източната част на Украйна, което може да доведе до бунтове. Русия няма да може официално да отрича, както направи това при анексирането на Крим. И в тази целта към Киев, едно въстание не може да бъде отхвърлено като един далечен конфликт за един спорен участък земя.

Перспективата за тази инвазия идва в момент, когато отношенията на Путин с останалия свят са относително стабилни. Администрацията на Байдън даде ясно да се разбере, че желае „стабилни и предсказуеми“ отношения с Русия, което означава запазване на статуквото. Френският президент Еманюел Макрон отдавна е на мнение, че Европа трябва да се ангажира с Русия по въпросите на сигурността. Междувременно, далеч от това да бъде изолиран, Путин активно се стреми да засили връзките на Русия със света, като последно това приключи с голяма нова продажба на оръжие на Индия.

През следващите седмици САЩ, Германия, Франция и Обединеното кралство без съмнение ще се стремят да засилят възпирането чрез повишаването на цената на тази инвазия. Администрацията на Байдън също обяви, че САЩ и "поне четирима от съюзниците от НАТО" ще се срещнат с Русия, за да обсъдят европейската сигурност. Това ще усили възпирането и е един стремеж да се намали геополитическата температура чрез дипломация, а лидерите на НАТО също ще трябва да напомнят на своите колеги по света, че и те имат отношение към тази криза. Всъщност връзките на Русия с останалия свят означават, че и другите лидери като Нарендра Моди от Индия, Ердоган от Турция и Нафтали Бенет от Израел също имат своята важна роля.

Малко е вероятно неатлантическите лидери да заемат силна позиция в полза на Украйна и срещу Русия, но те трябва да знаят, че ако Путин превземе Украйна, Рубиконът ще бъде прекрачен. Азиатските сили (Индия и Япония) се надяват в дългосрочен план да разводнят руско-китайското сътрудничество.

Една инвазия би направила Русия все по-зависима от Китай и вероятно политически още по-задължена към него за оказаната подкрепа по време на тази криза. Индия и Япония имат стратегически интерес да предотвратят това. Но по-общо казано, унищожаването на украинската държава би засилило съперничеството между САЩ и Русия, особено ако Путин си отмъсти за оказаната западна военна помощ за Украйна. Това ще доведе до огромен натиск върху съюзниците на САЩ извън НАТО да намалят своите връзки с Москва и да я изолират.

Тази криза не е само за споразуменията от Минск или за спора между Русия и Украйна. Става дума за това дали сме готови да видим една драматична ескалация на военната конфронтация между големите сили, която ще разтърси международния ред до основи. А дипломатическите усилия за предотвратяване на това трябва да бъдат глобални.