"Това беше най-тежката нощ. Тишина! Чува се само зловещото бучене на водата. Гледах през прозореца, свещите в домовете гаснеха. Като че с тях угасваше надеждата, че ще ни спасят". Това разказва Небойша Воркапич, който в събота най-накрая беше спасен, след като 48 часа е бил сред четирите стени заедно със съпругата си на първия етаж на улица "Вук Караджич" в Обреновац. Останали са пленени от водната стихия, защото сградата им е по-встрани.
&quot;Беше като във филм на ужасите. Като война! Викахме от прозореца за помощ! Бяхме без ток, без телефонен сигнал, без нищо. Тогава се появиха спасителите. Държах се за улука на терасата, а те - за краката. Останаха още десет души в сградата. Не знам какво е станало с тях&quot;, тревожи се Воркапич. До хотел &quot;Обреновац&quot; не можеше да се стигне, а колоната от военни автомобили, бърза помощ, автобуси и лодки бе дълга километри, пише сръбският в. &quot;Блиц&quot;.<br /> <br /> Главната драма беше край изоставена сграда близо до първия мост. Беше като в кошер. На всеки 10 мин препълнени автобуси тръгваха към Белград. Хората плачеха, викаха най-близките си. Тези, които не можеха да открият своите, с часове стояха до моста, защото полицията не им разрешаваше да минат оттатък, за да не пречат на спасителните работи. Тревожно проследяваха всеки автобус и търсеха познати лица по стъклата. &quot;Не тръгвам, докато не видя Дуня&quot;, привидно спокойна, но със сълзи на очите казва Оля, една от четири сестри от Обреновац, които водната стихия е разделила. &quot;Защо не се обаждат, къде са&quot;, уплашено се оглежда наоколо, търсейки с поглед майка си и най-малката си сестра, които са останали в плен в квартал &quot;Потич воче&quot;. Утешават я двете й сестри. До тях стоят близначките Андрияна и Ивана. Те чакат баща си. Няма да тръгнат, докато той не слезе от някой автобус.<br /> <br /> Водата от село Лучане постепенно се оттегля, но това, което оставя след себе си, е равно на катастрофа. Разплакани жени изнасят ненужните вещи от къщите. Кал, боклуци навсякъде, неприятни миризми се разнасят в градчето. Хората там казват, че бомбардировките през 1999 г. били нищо в сравнение с това. Унищожено е всичко: мебели, дрехи, техника, коли, ниви, дърва, храна. &quot;По-добре да бях умряла, отколкото сега да видя това. Тръгнах да паля печката и повече нищо не знам, водата ни отнесе всичко&quot;, плаче 90-годишната баба Станимирка. /БЛИЦ