Военните действия в Персийския залив през 80-те показаха колко лесно петролът и корабоплаването могат да се превърнат в геополитическо оръжие, пише money.bg.
Когато днес светът следи с тревога напрежението около Ормузкия проток, кадрите с атакувани танкери и застрашени търговски маршрути изглеждат познати. Подобен сценарий вече се е разигравал в Персийския залив преди повече от четири десетилетия – по време на т.нар. Танкерна война между Иран и Ирак.
Този морски епизод от войната между двете държави през 80-те години остава в историята като един от първите конфликти, в които глобалният пазар на изкопаеми горива се превръща в пряко бойно поле. Освен военен сблъсък, това е и битка за контрол върху търговията, петрола и международните морски пътища.
Началото идва през 1980 г., когато режимът на Саддам Хюсеин решава да се възползва от нестабилността в съседен Иран след Ислямската революция. Ирак цели едновременно да отнеме богати на петрол територии и да пресече опитите на новия шиитски режим в Техеран да разширява влиянието си в региона.
Планът на Багдад обаче не се реализира според очакванията. Още през 1981 г. Иран преминава в контранастъпление и войната постепенно се превръща в изтощителен окопен конфликт. Докато на сушата двете страни си разменят масирани атаки, бойните действия все по-силно се пренасят и в Персийския залив.
Ирак започва да атакува търговски кораби и най-вече танкери с ясна цел – да отслаби икономиката на противника и да провокира Иран към крайна мярка, каквато би била блокирането на Ормузкия проток. Подобен ход би въвлякъл външни сили в конфликта и би променил баланса в региона.
През май 1982 г. турският танкер Atlas 1 става първият подобен кораб, ударен в хода на конфликта. Той е поразен, докато товари ирански петрол от терминала на остров Харк – стратегическа точка, която и днес често е в центъра на вниманието при кризи в региона.
В първите години Иран не отговаря веднага на ударите по същия начин. Ситуацията се променя с развитието на военните технологии и с разширяването на обхвата на атаките. Първоначално иракските сили използват изтребители МиГ-23, Mirage F1 и хеликоптери Super Frelon с френски ракети Exocet. Тези средства позволяват сравнително ограничени операции, но през 1984 г. картината се променя.
Тогава Франция доставя на Ирак пет ударни самолета Super Étendard, които дават възможност за атаки от значително по-голямо разстояние. Комбинацията със знаменитите ракети Exocet вече е доказала ефективността си по време на Фолклендската война. През февруари 1985 г. танкерът Neptunia, плаващ под либерийски флаг, става първият потопен след иракски ракетен удар.
Иран започва да отвръща, макар и без да разполага със същия тип въоръжение. Самолетите на Ислямската република използват стандартни ракети „въздух-земя“, които не винаги могат да потопят танкер, но нанасят тежки щети и причиняват жертви сред екипажите. В атаките се включват и моторни лодки, които нападат плавателни съдове отблизо.
С времето и двете страни започват интензивно да минират района на Персийския залив. През 1987 г. Иран получава и китайски противокорабни ракети Silkworm с брегово базиране. На прицел вече са не само иракски плавателни съдове, но и кораби на държави от Залива, които открито или неофициално подкрепят Багдад.
Ескалацията принуждава Кувейт да потърси външна защита за своя търговски флот. След опити за съдействие от СССР, страната постига договорка със Съединените щати за ескорт на корабите си, част от които временно преминават под американски флаг. Така в Персийския залив започват да се движат най-големите военноморски конвои от времето на Втората световна война, на фона на мащабни операции по разминиране.
Американското присъствие обаче също не минава без драматични инциденти. Ирак по погрешка удря с ракети американски боен кораб, друг се натъква на мина, а през 1988 г. американски военни свалят ирански пътнически самолет с 290 души на борда, след като го объркват с изтребител.
В крайна сметка именно засиленото присъствие на САЩ, както и на Франция и Великобритания в региона, допринася за натиска върху Иран да приеме преговори. Военните действия приключват през 1988 г., но икономическите и политическите последици се усещат дълго след това.
По време на Танкерната война са ударени над 450 кораба – 283 от Ирак и 168 от Иран. Данните за загиналите и ранените моряци варират в различните източници, но обикновено се движат между 200 и 400 души. Унищожени или повредени са около 30 милиона тона товари.
Въпреки мащаба на ударите, отражението върху световната икономика се оказва по-ограничено от очакваното. Търговското корабоплаване в началото на конфликта спада с около 25%, а цената на петрола се повишава, но ефектът е временен. Основната причина е, че Ормузкият проток така и не е напълно затворен. Дори в най-напрегнатите моменти засегнатите кораби са под 2% от общия трафик в Персийския залив.
За да компенсира рязко повишените застрахователни разходи, Иран намалява цената на своя петрол, което допринася за поевтиняването на суровината през част от 80-те години. За Ирак обаче последиците са много по-тежки. Възможностите му за морски износ са сериозно ограничени и Багдад е принуден да търси скъпи и неефективни сухоземни алтернативи.
За да финансира войната, режимът на Саддам Хюсеин натрупва около 80 милиарда долара дълг. Само Кувейт претендира за 14 милиарда долара от тази сума. След края на конфликта Багдад настоява задълженията да бъдат опростени, аргументирайки се с ролята си на „щит“ срещу иранската експанзия. Това не се случва. Напротив – през 1990 г. Кувейт и Обединените арабски емирства увеличават добива на петрол, свалят цените и допълнително влошават икономическото положение на Ирак.
Какво следва оттук нататък е добре известно на историята.
Днешната криза в Близкия изток неизбежно връща спомена за Танкерната война. Разликата е, че сега световната икономика е още по-зависима от бързите логистични вериги, енергийните доставки и реакциите на пазарите. Ако през 80-те Ормузкият проток не беше напълно блокиран, днешният риск от подобен сценарий изглежда далеч по-тревожен.
Историята от Персийския залив показва едно ясно: когато нефтът и газът се окажат в центъра на военен конфликт, последиците рядко остават само регионални. Изкопаемите горива твърде лесно се превръщат в геополитическо оръжие – а цената за това често плаща целият свят.
