От 1987 до 1991 г. в СССР работи уникален проект в областта на военната стратегия: Боен железопътен ракетен комплекс (БЖРК). Тези влакове, маскирани като обикновени товарни, извършват непрекъснати пътувания из целия Съюз, от Владивосток, до Калининград, носейки на борда си разрушителни оръжия - ядрени ракети "Молодец". Защо изобщо са необходими тези превозни средства?

Идеята за военни влакове не е нова: в Съединените щати тази концепция възниква по време на Гражданската война, когато се появяват първите бронирани такива машини. В Русия по подобен проект започва да се работи в края на 19 век, когато империята придобива от Франция артилерийски установки на железопътни платформи, които стават основа за последващото развитие в тази сфера, пише "Труд".

По време на Първата световна война Германия постига значителен напредък в създаването на бронирани влакове, а Русия активно наваксва европейските страни. Важен момент в развитието на индустрията е Гражданската война в РСФСР: тогава бронираните влакове изиграват ключова роля в победата на болшевиките над Бялата армия.

През 30-те години на 20 век се развиват съветските артилерийски системи, които стават едни от най-добрите в света. До края на 30-те години Червената армия е въоръжена с уникални транспортьори с оръдия от различни калибри: по време на Великата отечествена война тези системи са използвани срещу враговете и превъзхождат германските, чехословашките и френските инсталации. Постепенно структурата на бронираните влакове става значително по-сложна и модернизирана.

Усъвършенстване на влаковете

С началото на Студената война и ерата на ядрените оръжия възниква идеята за комбиниране на концепцията за бронирани влакове със стратегически ядрени оръжия. Това не е лесна задача, като се има предвид необходимостта от преместване на ракета с тегло 130-150 тона по железопътни линии. Инженерите се опасяват, че изстрелването й може да унищожи самия влак и неговия екипаж.

Но те не спират да работят в тази посока, защото ръководството на СССР поставя задача да се създадат оръжия, които да имат предимство пред Запада.

През 60-те години инженери от различни страни постигат значителен напредък в областта на ракетната техника и космическото разузнаване: СССР създава първото поколение междуконтинентални балистични ракети, а Съединените щати успешно развиват космическото разузнаване. В същото време военните осъзнават колко уязвими са стационарните ядрени системи - това е потвърдено от Кубинската ракетна криза, която почти става причина за Трета световна война.

13 януари 1969 г. е началната дата на работа по БЖРК в СССР. Братята Владимир и Алексей Уткини изиграват ключова роля в този процес: Владимир е отговорен за разработването на ракетата, а Алексей за стартовия комплекс и вагоните на ракетоносача.

Един от основните проблеми е създаването на специализирани вагони, способни да издържат тежестта на ракетите и техните пускови установки. Учените разработва система за заобикаляне на електрифицирани участъци от пътя.

Академиците обръщат и сериозно внимание на метода за изстрелване на ракети: прахов заряд е използван за изстрелване на ракетата и минидвигател за по-нататъшното й ускорение. Уникална характеристика на проекта е използването на сгъваема ракета с надуваем обтегател и прибиращи се дюзи.

Описание на машините

Всеки БЖРК се състои от 17 вагона: три от тях са разпределени за пускови модули, всеки от които носи 3 ракети с ядрени бойни глави, командният модул заема 7 вагона. Структурата включва и дизелова електроцентрала, радиоцентър, резервоари за гориво, складове, кухни, столови и спални за персонала. Вагоните са теглени от три дизелови локомотива ДМ62, всеки от които има филтрираща и вентилационна система за защита срещу радиационно замърсяване.

Технологичният акцент на ДМ62 е възможността да се управляват всички локомотиви от едно табло. Вагоните са проектирани да издържат на екстремни натоварвания, което им позволява да се движат по редовни железопътни линии, без да предизвикват подозрение. За военния персонал, служещ на БЖРК, животът напомня на ядрена подводница. Екипажът живее на влаковата композиция до 28 дни  с осигурени запаси от гориво, храна и вода.

Първият БЖРК е въведен в експлоатация през октомври 1987 г., а до 1989 г. в СССР вече работят три дивизиона, разположени в различни региони на страната. Обновяването на железопътната инфраструктура в радиус от 1500 км от базите подчертава стратегическото значение на тези комплекси за отбранителната мощ на СССР.

Успешна маскировка

Неуловимите ядрени защитници всявали страх у американците.

Американското разузнаване се опитва да определи местоположението на съветските БЖРК, но среща трудности поради ефективния им камуфлаж и способността да се движат по обикновени железопътни релси. Тези „влакове призраци“, известни още като „влак номер нула“, могат да изминават хиляди километри на ден! Невъзможно е да се проследят станции с такава мобилност и маскировка.

Всеки ядрен влак е мощно оръжие, способно да порази цел на разстояние почти 11 000 км. Така наречените „призраци“ могат да унищожат почти цяла европейска държава, което предизвиква безпокойство в САЩ и довежда до възобновяване на техния проект за ядрен влак с ракети LGM-118A Peacekeeper. Но необходимостта от това изчезва през 1991 г.

С разпадането на СССР и подписването на договора СТАРТ-2 необходимостта от БЖРК отпада и в периода 2003-2007 г., всички ракети РТ-23УТХ „Молодец” са унищожени. Десет влака БЖРК са разглобени и претопени, а два са превърнати в експонати – намират се в железопътния музей „Октябрская“ в Санкт Петербург.