През ноември 1984 г. астронавтът Дейл Гарднър се отлепя от космическата совалка и лети към повреден сателит. Той е бил без предпазно въже, при орбитална скорост от около 29 000 км/ч. Тази история все още се появява в интернет и прави силно впечатление дори на хората, които са далеч от темите за космоса. А зад зрелищните детайли се крие една от най-изобретателните спасителни операции в историята на пилотираната космонавтика, пише Калдата ком.
Защо НАСА е изпратила астронавти да ловят сателити с ръцете си
Според изданието IFL Science историята започва през февруари 1984 г. Совалката Челинджър извежда в орбита два телекомуникационни сателита – Westar 6 и Palapa B2. И двата се отделят успешно от совалката, но след това всичко се обърква: ускорителите PAM-D и на двата апарата отказват и спътниците се оказват на безполезни ниски орбити с височина около 260-960 км вместо на стандартната геостационарна орбита от 35 800 км.
Самите сателити остават изправни. Застрахователните компании изплатиха около 200 млн. долара обезщетения на собствениците и станаха новите собственици на скъпо, но безполезно орбитиращо оборудване.
НАСА предлага нетрадиционно решение: да изпрати астронавти, които буквално с ръце да уловят сателитите и да ги натоварят в товарния отсек на совалката. Мисията е възложена на екипажа STS-51-A на борда на совалката „Дискавъри“, която стартира на 8 ноември 1984 г. от космическия център „Кенеди“.
Как работи реактивната раница при полети без предпазно въже
Главният инструмент за пилотирано маневриране става Manned Maneuvering Unit (MMU) – реактивна раница, носена от астронавта върху скафандъра, която се използва за улавяне на сателитите. По същество това е бил индивидуален космически апарат: 24 азотни микродвигателя дават възможност за маневриране във всяка посока, два джойстика контролират движението и въртенето, а система за автопилот поддържа желаната ориентация.
Сателитът тежи около 140 кг без горивото и използва сгъстен азот – безопасен инертен газ. Резервът е бил достатъчен за около шест часа работа. Без привързване: астронавтът се носи свободно в пространството, разчитайки единствено на прецизността на микродвигателите и на собственото си хладнокръвие.
Преди мисията STS-51-A раницата е използвана два пъти. За първи път тя е изпробвана от Брус Макканлес през февруари 1984 г. – той се отдалечава на 98 метра от совалката „Challenger“ и става първият човек, извършил космическа разходка без предпазен колан (въже). При този полет е направена една от най-известните снимки в историята на НАСА.
По какъв начин астронавтите улавят сателитите в космоса
Планът на операцията изглеждаше по следния начин: пилотите извеждат Дискавъри на разстояние около 10 метра от спътника, един от астронавтите на MMU полита към апарата, поставя специално устройство-жило (Stinger) в дюзата на неговия двигател, спира въртенето, а след това Анна Фишер с помощта на роботизираната ръка Canadarm премества конструкцията в товарния отсек. Втори астронавт помага за закрепването на спътника.
На петия ден от мисията, на 12-ти ноември, започва първата операция – улавянето на Palapa B2. Джоузеф Алън облича раницата, полита към сателита и вкарва „жилото“ в дюзата на горната степен. Но тогава се появи непредвиден проблем: фиксиращата конструкция не пасваше поради неочаквана пролука в корпуса на сателита, която не е била известна преди полета.
Екипажът преминава към плана за действие в извънредни ситуации. Алън ръчно държи сателита за антената, докато Гарднър прикрепя адаптера отдолу. По същество двутонният апарат е прибран в товарния отсек на ръка – импровизиран метод, който отнема шест часа.
Втората операция – улавянето на Westar 6 – се провежда два дни по-късно и отнема 5 часа и 42 минути. Този път Гарднър управлява MMU, а Алън асистира от товарния отсек. Процедурата преминава по-добре, защото астронавтите са се поучили от грешките от първия път и не свалят антената на сателита, макар да я използват като удобна дръжка.
Защо НАСА няма да повтори тази мисия отново
STS-51-A остава единствената мисия в историята, при която астронавтите връщат сателити от орбита на Земята. След катастрофата на совалката Challenger през януари 1986 г. НАСА проведе мащабен одит на безопасността. Реактивната раница MMU е счетена за твърде рискова и е прибрана на склад.
В своята история реактивната раница е използвана само при три мисии през 1984 г. Общото ѝ време в космоса е само 10 часа и 22 минути. Съвременните астронавти работят в открития космос само с въжета, а за спешни случаи носят компактния модул SAFER – газовият му резерв позволява да се върнат на станцията, но не повече от това.
Ако днес трябва да бъде спасен сателит, това ще направи роботизиран апарат. Жив човек без привързване близо до въртящ се сателит е ситуация, която съвременните стандарти за безопасност просто не допускат.
Какво се случи със спасените сателити
Уловените апарати се завръщат на Земята на 16-ти ноември 1984 г. заедно с екипажа на „Дискавъри“. След кацането един астронавт шеговито вдига табела „За продан“, докато позира до двата сателита в товарния отсек. И шегата се оказа пророческа.
Westar 6 наистина е продаден – на базираната в Хонконг AsiaSat за 58 милиона долара. Сателитът е ремонтиран, преименуван на AsiaSat 1 и изстрелян отново на 7-ми април 1990 г. с китайската ракета Changzheng-3. Той успешно работи в геостационарна орбита, предоставяйки телекомуникационни услуги на редица азиатски държави, и е заменен едва през 1999 г. Palapa B2 също получава втори живот: той е върнат в Индонезия и е изстрелян отново като Palapa B2R.
Мисията STS-51-A е историята за това как инженерната изобретателност, хладнокръвието на екипажа и импровизацията спасяват оборудване на стойност стотици милиони долари. Тя е и напомняне, че някога обикновените хора в скафандри са летели към повредените сателити без осигуровка. И са се връщали.
