По време на клинична смърт, ние можем да въздействаме върху тялото и така по някакъв начин да се опитваме, в съвременен начин, използвайки съвременните методи на медицината да върнем живота на пациентите. Това сподели пред bTV д-р Димитър Николаков, завеждащ клиника по Анестезиология и интензивно лечение към УМБАЛ „Света Анна” – София
„Неслучайно азбуката на анестезиолога и реаниматора е осигуряването на проходими въздухоносни пътища, дишане и сърдечна дейност. Това е основата, на която се извършва реанимацията за възвръщане на пациента от състояние, в което би могло да премине в биологична смърт, да се върне отново към начин на живот. Много е трудно, когато пациентът е в съзнание и ние го губим. Много е трудно, непоносимо е”, допълва още той.
 
„Много е тежко, когато четеш въпроса в очите на близките не може ли още нещо да се направи и на тебе ти се е искало да е можело още нещо да направиш, но не си могъл. Много е тежко, когато прочиташ недоверие – този не можа ли да го спаси, защо не беше някой друг, който може би щеше да може”, казва д-р Иван Вълчев, старши лекар на клиника по Анестезиология и лечение
 
„Не рядко се е случвало в условия на спешност, особено при млади пациенти, когато нещата са критични, въпреки че правим всичко необходимо и да говорим да го подканваме, айде, можеш, молби и така нататък. Имало е случай, когато си казвам айде да опитам пак за последно и точно този последния опит възвръща нещата”, разказва  д-р Александър Станоевски, лекар на клиника по Анестезиология и лечение.
 
„Категорично вярвам, че има ситуации, в които именно Бог помага. Абсолютно смятам, че ежедневната ни работа тук го доказва, защото много често нещата, които се случват не се подчиняват на физичните закони.”, споделя д-р Борислав Павлов – лекар, анестезиолог и реаниматор.
 
„Ние сме имали пациент, който беше обявен след много тежка мозъчна травма, след многократни операции на мозъка беше обявен за човек, пациент, който ще остане в т. нар будна кома. Човек, който ще може единствено и само да му работят сърцето и белият дроб, без да има възможност за комуникация с близките. В момента това момче е обект на лечение в нашата болница, обект на лечение в реанимация. Това момче говори, ходи и ходи и на училище. Тази вечер ще бъде и абитуриент, аз съм поканен на неговия бал”, разказва д-р Николаков.
 
„Моля се на Господ да ми помогне, да ми даде сили, да ми даде психическа издръжливост, да ми даде способността да мисля трезво, да реагирам адекватно, защото времето е много ограничено и в момента, в който е загубено, всичко е безвъзвратно”, подчертава д-р Павлов.
 
„Смъртта я посрещаме всеки ден.”, казва д-р Николаков. „Усеща се и няма как да ви го опиша. Гадно чувство. Ако, някой ви каже, че е нещо приятно , или нещо, с което човек може да свикне – не. Не може да се свикне с това чувство. Отвратително”, споделя д-р Борислав Павлов.
 
„Труден момент, защото знаеш, че губиш пациента, същевременно си безсилие, въпреки,ч е правиш каквото е необходимо.”, казва д-р Станоевски.
 
„После идва по-тежкият момент, когато трябва да застанем пред неговите близки и да им съобщим, че, за съжаление, техният брат, баща, родител или син е загубил безвъзвратно. И това винаги е тежко. Не на всеки от нас му личи в този момент, но реално всеки от нас го преживява под някаква форма.”, добавя д-р Иван Вълчев.
 
„Преди няколко години с една родилка – младо момиче, което загина на операционната маса, но беше реанимирана изключително, изключително дълго време, въпреки всички протоколи, въпреки всяко едно правило, което казваше, че тя е безвъзвратно загинала и тя оживя. Сърцето и тръгна след 50 минути и тя излезе жива и здрава от тук, и тя, и бебето й. Няма обяснение за това. Няма обяснение такова, каквото ние можем да дадем и да звучи достатъчно адекватно.”, припомня си д-р Борислав Павлов.
 
Признава, че е огромно психо-емоционално натоварване, но „всъщност е хубаво”: „Това е нещото, което ни кара да идваме тук ден след ден”.