Кева Апостолова е българска писателка и театроведка. Родена е в Монтана. Пише поезия, проза, драма. След промените става главен редактор на сп.”Театър”, където преди това дълги години работи като редактор. Издала е няколко стихосбирки.
Тя е съпруга на актьора от театър “Сълза и смях”, а след 10 ноември – директор на общински театър “Възраждане”, Георги Г. Георгиев, който почина наскоро. Артсемейството има син Георги /Гого/, който е наследил професията на баща си, но в момента се изявява предимно в дублажа. Отскоро е баба и на две внучета – Кристиан и Джери.

- Госпожо Апостолова, наричаха вашия покоен съпруг - известния режисьор и актьор Георги Г. Георгиев, Малкия Гец? Откъде идва това прозвище?

- Когато Жоро завършва ВИТИЗ (преди това е завършил семестриално Юридическия факултет на Софийския университет), вече има зад гърба си филмите “Крадецът на праскови” на Въло Радев и “Незавършени игри” – филм за Митко Палаузов на режисьора Симеон Шивачев, “Вкус на мед”- хит на Учебния театър, и името му нашумява. Тогавашният директор на Народния театър Славчо Васев води преговори с Жоро за назначаването му, което означава, че там предстои да има двама Георги Георгиевци. Тогава великият Георги Георгиев - Гец кани младия си колега и адаш на разговор да се уточнят как да се различават имената им. И решават единият да сложи след фамилията си “чертичка” и “Гец”, а пък Жоро избира да има “Г” и “точка” между двете имена. Така става Георги Г. Георгиев. Но в крайна сметка Жоро не бе назначен. Те изпитваха един към друг голямо уважение. В съсловието до края им казваха “Големия Гец” и “Малкия Гец”. Аз подготвям книгата на Жоро с негови размисли и дневници. След няколко месеца ще бъде премиерата й. Много интересни неща ще прочетете там, защото, както казва един наш колега, “ Жоро беше персоналитé”.

- Съпругът ви беше обвиняван, че се възползва от покровителството на “сини” политици, за да направи театър “Възраждане”. Как гледахте на подобни подмятания навремето? Каква е истината?

- Жоро си беше “син” по рождение, обичаше “сините”, и “сините” го обичаха. Когато демократите дойдоха на власт, потърсиха за партньори демократи, защото демокрация не се прави с комунисти. Тогавашният общински театър “Възраждане” беше капсулиран – едни и същи актьори, един и същ автор-режисьор. И тъй като театърът се издържа от Столична община, тогавашният кмет - проф. Янчулев, реши да го отвори, да го превърне в разчупена система и да стане като другите три софийски общински театри – “София”, Малък градски театър “Зад канала” и кукления. На сцената да се поставят различни автори, да се канят различни режисьори, актьори, сценографи, да има движение, разнообразен по теми и жанрове репертоар. Той си избра Жоро, първо, защото Жоро е “син”, и още по-важното, защото имаше представа от личността му, беше се сблъскал с нея. Тогава Жоро беше актьор на щат в “Сълза и смях”, но и общински съветник от листата на СДС. На заседания на Столичния общински съвет /СОС/ Жоро е взимал активно участие. Неговите пледоарии са били винаги зашеметяващи, нали все пак е правист, като доста дръзко е критикувал и самия кмет Янчулев. Но той, вместо да му се разсърди, още повече го харесва, защото търси за партньори в общинските дела такива честни и умни хора като него. По това време директорът на театър “Възраждане” Любомир Абаджиев излиза в пенсия и кметът Янчулев и неговите приближени решават да предложат на Жоро да го оглави с очакване да го “отвори” към различни идеи. Отначало Жоро отказа. В актьорската си практика той е бил в конфликт с почти всички свои директори, но после се съгласи и направи театър със стабилен репертоар в три направления: за възрастни, за деца, за учащи се. Театър “Възраждане” на площад ”Славейков”4 се превърна в софийско културно театрално средище. И досега е така. Тласъкът, който Жоро даде на театъра, беше много силен.

- Лесно ли съжителстваха в семейството известен режисьор и актьор като Георги Г. Георгиев и известен драматург като вас? Имахте ли проблеми от това, че се изявявате в един бранш?

- Бяхме щастливи тридесет и осем години. Преживяхме времена на скръб – заедно изпратихме във вечността родителите си и наши приятели, но и много щастие посрещнахме: станахме родители на чудесен син, той пък ни дари с двете ни внучета Кристиан и Георги (Джери). Жоро беше по-големият от мен във всяко едно отношение. Беше ми приятно и спокойно да имам до себе си умен мъж! Бяхме скучни за жълтата преса – около нас нямаше нищо извънредно. Но за да си скучно семейство за жълтата преса, са необходими много усилия от страна на самата двойка, много взаимно разбиране, толерантност и обич...

- С какво се занимава в момента вашият син Георги Георгиев – Гого? Какви са новините около него в личен и в професионален план?

- Гого завърши руска гимназия с отличен успех и аз исках да стане икономически журналист, защото ще има добре платена работа, но той изненадващо каза, че иска да стане актьор, и това “размаза” от удоволствие баща му. Беше доволен, че синът му е готов да върви по неговия път. И го подготви за НАТФИЗ. Влезе веднага в класа на професорите Енчо Халачев и Снежина Танковска. После игра три години в Благоевградския театър. Сега работи в дублажа. Има съвършена дикция, отличен професионалист е. Аз се възхищавам на него и колегите му – те са единствените хора в България, които говорят правилен български. Единствените! В момента тези актьори съхраняват чистото родно слово. Наскоро в сп. “Театър” пуснах интервю с Иван Танев – известно име от дублажа, и бях изненадана от това, което той споделя там. Танев казва, че във Франция, Италия, изобщо в цивилизована Европа дублират всичко, за да звучи отвсякъде местната реч. На практика това е своеобразна държавна политика, а у нас не е така. А трябва да е.

Гого е интелигентен и талантлив актьор, здраво стъпил на земята. Той живее със семейството си в ж.к. “Младост”, а ние, сега вече само аз, в центъра. Работи, гледа хубавата си женичка Деси и двете си момченца, позитивен е. Винаги много ни е помагал. На нас с Жоро парите винаги са ни стигали само за двадесет дни от месеца, през останалото време, ако не е Гого, сме загубени. Имат ли нужда те от нас – ние винаги сме били на разположение. Сега той ще е спонсор на книгата на баща си.

- Вашият колега проф. Юлиян Вучков много нашумя в последните години. Как ще коментирате изявите му? Вие като какъв човек го познавате навремето?

- Проф. Юлиян Вучков ме назначи в сп. “Театър” през 1981-ва, след като две години сътрудничих на изданието. Той публикува там моята първа пиеса “Още сто години”. Той ми беше шеф десет години. Научих много неща от него, които сега, когато аз самата съм главен редактор на списанието, са ми от голяма полза. Проф. Вучков беше подбрал млад екип - всички бяхме около 30-годишни. Редакцията тогава имаше възможност за командировки и на всяка премиера в страната присъстваше наш представител. Пътувахме и в чужбина, в соцлагера, на разменни начала с други театрални издания. Той ни се доверяваше, поръчваше ни и тежки материали, и много ни защитаваше, когато някои критикуван се оплаче от нас. Редакцията ни беше на бул. “Дондуков”, в сградата, където сега се помещава т.нар. Финансово разузнаване, в две малки стаички и една още по-малка – неговия кабинет. Обичахме, когато излезе от кабинета си, да каже: “Събирайте се на заседание”, защото освен текущите задачи около предстоящия брой винаги се стигаше и до свободни разговори, в които той, както сега по телевизията, беше безкрайно атрактивен.

Легендарната му реплика: “Майка плаче, грамофон свири!” сме я чували на тези заседания стотици пъти. Коментираше постановките, имитираше актьорите, режисьорите! Въобще вербалните му рецензии на живо бяха блестящи. Бе неповторим! Но той самият не проявяваше интерес да пише рецензии, предпочиташе театралните изследвания. Много се пазеше и отбягваше актриси-ухажорки (а те не бяха малко), изобщо търсеше връзки с жени извън съсловието. Харесваше лекарки и инженерки. Споделяше, че едно от условията, за да му хареса една жена, е да прави вкусни сармички.

С него винаги сме били в добри отношения. Проф. Вучков понякога се отбива в редакцията и си говорим. Сега той е истинска телевизионна звезда...

- Как ще коментирате проявите във “ВИП брадър” на актрисата Аня Пенчева? На бившата “Мис България” Ивайла Бакалова? Какво мислите за техния скандал в шоуто? Подходящ начин за благотворителност ли е това риалити?

- Когато гледам “БИГ/ВИП брадър”, го правя професионално изкривено – гледам го като документален телевизионен театър. Там намирам сюжет, който постепенно се разгъва, действащи лица, характери, които се развиват, мизансцени... Започнах да гледам това издание, но мъжкият персонаж е толкова уеднаквен, с толкова ниска мисловно-словесна култура, че бях стъписана и си казах – стоп, без мен! Дали този начин е добър за благотворителност? По принцип като замисъл и намерение - да, но конкретно в това издание идеите са затрупани и омаломощени от простащина, едва помръдват, едва са живи.

Колкото до Аня, в редакцията идват различни колеги и ми разказват за “сюжетите ”, свързани с нея. Едно мога да кажа – трябва да цивилизоваме отношението си към качествените ни звезди. Трябва да се научим да обичаме и да се радваме на истинските ни звезди от мащаба на една Лили Иванова например. В случая лично мен нищо странично не би могло да ме накара да омаловажа яркия актьорски талант на Аня Пенчева. Тя е от малкото талантливи и красиви актриси, които трябва да си пазим.

- От дългия си опит можете ли да кажете защо злобата е толкова характерен белег на театралното съсловие?

- Тя е “спортна злоба” и е характерна за всички амбициозни хора от всички области на живота - не само за театралите. Дори не я виждам в театъра през последните години. Театралното ни съсловие е станало примирено, делнично. Няма ги вече интелектуалните изригвания на един Бойко Богданов например, на Иван Станев в Ловеч, на Теди Москов... Няма спорове, има скучновати дебати. Гръмотевиците сега са в политическата преса и медиите. Ако имате предвид злоба на битово ниво - тя е маловажна за мен.

- При вас има една страхотна новина - предстоящата премиера на вашата пиеса “Христос и Магдалена” в Ню Йорк. Разкажете за това събитие.

- Преди година книгата с пиесите “Христос и Магдалена” заедно със “Света Петка” и “Стояна и Ангел” – и трите в жанра на религиозната мистерия, бяха прочетени от Антония Катранджиева, която е директор на театралната трупа “Оувърграунд” в Ню Йорк. Тя поиска разрешение от мен да кандидатства с проект за поставянето на “Христос и Магдалена”. Разбира се, дадох го. Проектът беше много бързо одобрен. Аз, която щях да съм доволна да поставят пиесата и в най-малкия провинциален град в България, сега бях щастлива, че това ще се случи в Ню Йорк.

Когато бяха публикувани преди години пиесите, никой не прояви интерес към тях с изключение на Хачо Бояджиев, който искаше да постави “Света Петка” с Карла Рахал в БНТ, но някакви вътрешни промени му попречиха, и на актрисата Стефка Едрева от Казанлъшкия театър, която пък беше харесала “Стояна и Ангел” и ме помоли да говоря с директора на театър “Любомир Кабакчиев” за евентуална постановка. Аз го търсих няколко дни, но секретарката му така и не успя да ни свърже. Към “Христос и Магдалена” никой не е проявявал интерес.
 
Валерия Калчева