Емануил Попдимитров такъв, какъвто не го знаем

Как поетът символист стана революционер

23 Юли 2009, 14:42 3614 прочита 0 коментара

Емануил Попдимитров такъв, какъвто не го знаем

Емануил Попдимитров със съпругата си Дора

Как поетът символист стана революционер

Тази година се навършват 90 години от подписването на злополучния за България Ньойски договор. Изтеклите десетилетия ни изправят пред дилемата – ще съумеем ли да оценим тази международна несправедливост, безспорно оставила трайни следи върху самочувствието на българската нация. В резултат на този договор България губи 11 278, 338 кв. км, или около 1/10 от своята територия. Сред загубените територии са и Западните покрайнини с площ от 1545 кв. км заедно със 120 села и 120 000 българско население. В момента българите в този район са намалели до 25 000 души. Безспорно най-изявената личност, посветила живота си на каузата “Западни покрайнини”, е поетът и интелектуалец Емануил Попдимитров. За него в България главно се знаеше, че е поет символист, и нищо повече. А неговата революционна дейност умишлено се премълчаваше, за да не бъде дразнена съседна Сърбия. Странно, но е факт, в Босилеград, откъдето са корените на Попдимитров, сръбските власти и по-нататък отказват да назоват основното училище на неговото име. С тази статия ще се опитам да доближа до българския читател истината за другото лице на поета Емануил Попдимитров. Защото той е не само поет, той е и учен, и полиглот, и философ, и преводач, и журналист, и художник. И също толкова е революционер, правозащитник и борец за правата на българите в Западните покрайнини. Същевременно искам да изкажа дълбоката си благодарност към близките на Попдимитров и най-вече на неговата дъщеря д-р Светла Попдимитрова, която предостави на читателите на вестник “Над 55” архивни снимки от семейния албум на нейния баща. Емануил Попдимитров е роден в разделеното на две след Ньойския договор босилеградско село Груинци в семейство на трето поколение свещеници и затова е назован Емануил “вървящ с Бога”. Баща му, свещеник Димитър Захариев, през 1937 г. е бил застрелян с ловна пушка от сръбска засада край границата. Като високообразован човек с диплома по философия и литература от Швейцария, можел е да се занимава с литература и наука в западноевропейските университети, където му е била предлагана работа. Вместо това той се връща в България най-вече заради породената болка по заграбения му роден край. Тук той осъзнава, че с писаната реч може да внушава и пропагандира гражданските и националноотговорните си идеи. В редица български и чуждестранни вестници публикува статии срещу терора, денационализацията и насилствената окупация на Западните покрайнини. Освен добър писател той се превръща и в добър оратор и в още по-добър стратег на всеобщата борба, включваща и революционна дейност в защита правата на онеправданите си сънародници. В България гледат на бежанците едва ли не като на чужденци Поетът става революционер, когато разбира, че избягалите от Западните покрайнини негови сънародници не намират в България разбиране от управляващите среди за икономическо и човешко съществуване и че много от тях са неподготвени да разберат вътрешните борби в майката родина, изпаднала след Ньойския договор в икономическа и духовна нищета. Затова той и други по-изявени представители на бежанските организации от Западните покрайнини полагат първите основи за създаване на организирано национално революционно движение. През 1929 г. е избран за председател на Върховния комитет на бежанците от Западните покрайнини. Емануил Попдимитров много добре разбира, че освен с мирни средства срещу терора, който сръбската кралска власт оказва върху българите в Западните покрайнини, постепенно трябва да се премине и към националноосвободително движение, не изпускайки възможността навсякъде, където има пролука, да се интернационализира въпросът с правата на неговите сънародници. През месец август 1929 г. той е упълномощен от Върховния комитет на бежанците от Западните покрайнини да замине, макар и неканен, на Петия конгрес на европейските малцинства в Женева. Произнася блестяща защитна реч в Обществото на народите Въпреки опитите на сръбската делегация да не бъде допуснат в пленарната зала в Обществото на народите (ОН), той успява да влезе в нея, даже и да получи думата, благодарение лобирането на част от делегатите, с които се е познавал от времето на следването си в Монпелие – Франция, и Фрибург – Швейцария. На 28 август 1929 г. Емануил Попдимитров произнася пред делегатите на Конгреса в Обществото на народите прочутата си реч, предварително подготвена на френски език, засягаща не само нарушаване правата на българите в Западните покрайнини, но и международното право, към което трябва да се придържа Обществото на народите. Част от делегатите в залата даже го аплодират. Като полиглот, владеещ много езици, отговаря точно и конкретно на всеки зададен му въпрос. До края на своя живот Емануил Попдимитров не спира да се бори за справедливата кауза на българите в Западните покрайнини Днес за съжаление такива титани на ума и духа все по-малко ги има в нашето общество. Затова нека поне да се поклоним и поучим от делото на онези, които в трудни времена намираха сили и успяваха да се борят за справедливата кауза на България. РАЗОБЛИЧАВА СРЪБСКИЯ ГНЕТ  Води холандска баронеса на нашата граница След речта си в ОН още същия ден Емануил Попдимитров взема участие и в Конгреса на журналистите от европейските малцинства. Когато представител на в. "Западно ехо", застъпващ югославското лоби, го пита защо вестникът не се печата в Босилеград, а в София (!?), той спокойно отговаря: “Защото там е запретено с целта на живота си да се говори по български, та камо ли вестник да се издава!” На въпроса: “Бихте ли могли да напишете и подпишете това?” той отговаря “Разбира се!” и го прави. По-късно завежда до границата със Сърбия американския журналист от ”Чикаго Трибюн” Роберт Сайдж и италианския журналист Жорж Нурижан от “Кариеро Адриатико”. Там им показва как по протежение на границата срещу всеки български войник, в нарушение на Ньойския договор, стоят пет сръбски. И как на къси разстояния край границата могат да се видят много вълчи ями, дълбоки и до два метра. През 1933 г. на границата води и холандската баронеса Медлин Асбек, както и френския публицист Жорж Дезбон, който, повлиян от Емануил Попдимитров, нарича Ньойския договор “Просто на просто една дивотия!”.