ЗВЕЗДИ НА МАНЕЖА
„Първият ми треньор твърдеше, че нямам качества за спортист”, разказва прославеният еквилибрист

Енчо Керязов е роден на 15 октомври 1973 г. в Ямбол. На 6 годинки започва да се занимава с акробатика, на 14 вече е майстор на спорта, а на 15 става член на националния ни мъжки отбор по акробатика. През 1989 г. постъпва в цирка в жокейската трупа “Романови”. За кратко време майсторството му е оценено по достойнство и стига до най-елитните циркове на Европа, играе в едни от най-големите казина и вариетета. В началото на тази година спечели “Сребърен клоун” и Наградата на публиката на най-престижния световен фестивал за цирково изкуство в Монте Карло.
„С жена ми си купихме един апартамент в „Слънчев бряг”, друг на „Елените”, трети в центъра на Ямбол, но живеем с децата си в дом на колела. Не помня откога не сме ходили на кино, на концерт или ресторант. Това е цената на успеха. Не можеш да имаш и едното, и другото”, споделя еквилибристът, защитил световната слава на българския цирк.

- В Европа има над 300 цирка, но, доколкото знам, само 5-6 са наистина елитни. Вече си бил в „Ронкали”, сега си в „Кроне”, няма ли да те видим и на българска арена?
- А има ли такава? Вече не срещам по света наши артисти. От 1986 година насам аз бях първият българин на фестивала в Монте Карло, а навремето там сме печелили 9 клоуна, между които и един златен - на трупа „Първанови”.
- В Монте Карло с кого се състезава?
- В този фестивал участват не само артисти от арената - еквилибристи, жонгльори, клоуни, дресьори, но и вариететни изпълнители, като всеки се състезава срещу всеки. До форума бяха допуснати 60 номера. След това журито избра най-добрите за участие в гала-спектакъла. В Монте Карло се събират директорите на най-големите циркове в света и на най-известните казина и вариетета, импресарии, агенти и световноизвестни артисти. Всеки иска да види докъде е стигнала конкуренцията и да си избере изпълнители, които да покани в програмата си. „Сребърният клоун” и Наградата на публиката, които спечелих в Монте Карло, ми осигуриха договори до края на 2011 година.
- Какво те раздели от първото място?
- За пръв път тази година „Златен клоун” беше даден не за номер, а за цялостно творчество. Фамилия Казартели, които са със 150-годишна традиция в цирковото изкуство, участваха с 4 номера дресури, но нито един от тях не получи повече точки от моя номер. Така че „Сребърният клоун” за мен е със стойността на златен.
- Да бъдеш акробат ли беше детската ти мечта?
- Като си бях през зимата в Ямбол, дойде да ме поздрави учителката ми от първи клас и ми донесе едно листче, на което съм написал: „Искам да стана акробат”. Тогава всички в класа написахме кой какъв иска да стане, сложихме листчетата в едно шише и го заровихме до едно борче.
- Навремето ямболската школа по акробатика беше на световно равнище. Родителите ли те насочиха към този спорт?
- Бях на 6 години, когато майка ми ме заведе в залата по акробатика. Треньорът ме накара да направя различни упражнения и каза, че нямам никакви качества за този спорт. Накрая обаче се съгласи да ме вземе, след като разбра колко силно желание имам да тренирам с останалите деца. Девет години след това вече бях в националния отбор и се подготвях усилено за световно първенство в категорията мъжки двойки. За съжаление избраха други. Плаках от София до Ямбол. Бях на индивидуална подготовка в спортното училище и останах още една година, за да си завърша образованието. Точно по това време научих, че в една циркова трупа търсят акробат на коне и отидох. Работих с нея в продължение на 7 години. Гастролирах в Австрия, Испания и скандинавските страни. След пет години вече бях на международната арена и започнах да работя уникалния си номер еквилибристика.
- Защо се отказа от конете?
- За първи път видях кон на живо, когато започнах работа в цирка. Нямах никакво отношение към животните. Бях в една италианска циркова трупа в Гърция. Нямах номер, нямах екипировка, нямах реквизит. Страшна мизерия беше. Вършех какво ли не, най-често лепях афиши. Като спестих 1000 марки, се прибрах в България. Тогава споделих с мой приятел идеята си да започна да работя самостоятелно като еквилибрист и той ми направи първата платформа. Единият мотор беше от месомелачка, другият - от пералня. Взех пари на заем, купих си една караванка и подписах договор с една циркова в Англия. Една година пак скачах по коне, но във всяка свободна минута подготвях номера си. Накрая го показах на собственика на цирка, той го хареса и ми предложи договор за две години. Така започнах.
- Със съпругата си Димитринка къде се запозна?
- Дими е израсла в Сливен, на 20 километра от Ямбол, но се намерихме чак в Англия. Тя играеше въздушна гимнастика в същия цирк, много си допаднахме като характери и след две години се оженихме.
- Никога ли не сте мислили да направите съвместен номер?
- Отначало имахме такива планове, но след като роди двете ни деца, тя мина зад кулисите и се посвети изцяло на моята кариера. Дими е треньор, масажист, гримьор и мой асистент. Затова винаги казвам, че успехът в Монте Карло не е само мой, а и неин.
- В какъв смисъл?
- Реквизитът ми е механичен - върти се, повдига се на 7 метра от земята. Кулминацията е стойката на ръце върху нестабилни тухлички, които бутам встрани и се задържам отново в стойка върху опорите. Играя без осигурителни въжета и във всяка секунда трябва да съм сигурен, че всичко е наред. Дима е винаги до мен по време на тренировките, а и докато представям номера. Тя много внимателно следи изпълнението ми като бивша гимнастичка и циркова артистка и после двамата го обсъждаме най-подробно. Тя казва колко пъти да го повторя, кое се е получило както трябва и кое не е добре поставено. Може да съм скапан от умора, може нещо да ме боли, може да не ми се играе, но ако тя каже 20, значи 20 пъти трябва да повторя номера, докато всичко стане перфектно. Освен това жена ми готви по специална диета, която е кошмарът на живота ме вече доста години. Пилешки гърди, телешко печено, ориз с домати, без сол и мазнина - това до втръсване всеки ден.
- Животът на цирковите семейства е доста труден. Как се оправяте с децата, като сте непрекъснато на път?
- Четиримата живеем в каравана 10 на 2 метра, в която сме събрали цялата си покъщнина, всичко необходимо за нормален живот. Миналата година имах договор в Дания и за 6 месеца обиколихме 90 населени места. Непрекъснато си на път, отсядаш някъде временно, опъваш кабели и маркучи, репетираш, играеш и пак тръгваш… Но ние сме свикнали и не се оплакваме. Малките Ангел и Радостин страшно обичат цирка, харесва им този начин на живот и мечтаят и те един ден да играят като татко и мама.
- А училището?
- Ангел е на 7 години и вече е първокласник. Дадохме го в немско училище, понеже сега сме в цирк „Кроне” в Германия. Той и без това знае много добре немски. А когато беше на пет години, ходеше в холандско училище. Всъщност то представляваше тир, пригоден за тази цел. Според тамошния закон, ако има пет деца на едно място, държавата е длъжна да им осигури обучение. По-малкият ни син, Радостин, е само на 3 години. Решили сме вкъщи майка им да ги учи по българските предмети. Не можем да си представим, че ще се разделим с тях, като ги оставим при нашите в Ямбол.

Едно интервю на Венелин МИТЕВ