През януари се навършват 41 години от смъртта на колоса на българското кино Иван Братанов.
Иван Братанов е роден в село Кардам, Поповска област. Учи в родното си село и по-късно в гр. Попово. Служил е в Струмски работен отряд в "Св. Врач" през 1943 и 1944 г. В тези така наречени "трудови дружини" са служили трудоваците, някои от които са се проявявали с противодържавни схващания и настроения.
За ролята на Мито от филма "Неспокоен път" Иван Братанов е удостоен с първа награда на Международния фестивал във Венеция 1955 г. Едни от най-добрите си роли актьорът пресъздава във филмите "Гераците", "В тиха вечер", "Ивайло", "Най-дългата нощ" , "Шибил", "Песен за човека", "Границата", "А бяхме млади", "Тютюн", "Крадецът на праскови ", "Привързаният балон ", "Животът си тече тихо" и др.
По време на снимките на филма, посветен на Христо Ботев "Свобода или смърт", Братанов получава тежък инсулт и умира едва на 47-годишна възраст на 30 януари 1968 г.

Днес за него разказва единственият му син Владимир Братанов, който следва примера на баща си - завършва ВИТИЗ, играе известно време в Русенския драматичен театър, но по-късно става асистент-режисьор в Народния театър.

- Владо, на колко години беше, когато баща ти почина?
- На 20 години бях, а той почина твърде млад - едва на 47 години. Той се спомина в Копривщица по време на снимките на филма за Христо Ботев "Свобода или смърт". В Копривщица нашият род има пет-шест къщи. Вероятно е било инсулт, но твърдят, че една млада лекарка тогава е сбъркала диагнозата и вместо да го спаси, му причинява тежък инсулт. Спомням си, че на мен ми се обадиха от Копривщица, че трябва незабавно да тръгна, защото баща ми е много зле. Аз обаче не повярвах, защото и друг път са ни се обаждали по време на снимачен период и ние с майка ми ходехме да го видим. В този случай майка беше с него, защото има роднини в Копривщица. Отидох аз там и видях как цялата му лява страна беше парализирана. Влязох вътре, надвесих се над него, а той не можеше нищо да ми каже, не говореше вече.

Потекоха му сълзи и умря.

Като че ли е чакал само аз да отида, за да предаде Богу дух. Сигурно е така, защото аз съм единственото му дете.
Аз се гордея с творчеството на моя баща, който беше един от първите филмови актьори и се вписва достойно в историята на българското кино. Междувременно, когато е бил във Варненския театър, е бил канен тук в софийското МВР да преподава театър. Точно тогава аз съм се пръкнал на бял свят. Интересното тук е, че и майка ми, и баща ми са мислели, че ще имат момиченце и даже име му измислили - Русана, на майката на баща ми. Но по време на една от репетициите му съобщават, че има син. Настъпва суматоха, защото име за момче не е измислено. Тогава баща ми решава да ме кръстят Владимир и тъй като е работил в МВР, казал, че ме кръщава на името на Ленин.

- Какво знаеш около международната филмова награда, която той е получил във Венеция?
- Филмовият фестивал е бил през 1953 г. Тогава се чуват много хубави думи за филма "Неспокоен път" на Дако Даковски и - дотам. Но минава време и след две години баща ми отива по работа за нещо в тогавашния Комитет за култура. Тогава секретарката му казва: "О, Братане, я ела тука за малко, че имам нещо за тебе". Бърка тя в едно чекмедже и вади сребърен предмет, наподобяващ купа - доста дебел и голям. Изобразен е лъвът на Сан Марко и надпис: "За Иван Братанов - първа награда от Международния филмов фестивал във Венеция за ролята на Мито във филма "Неспокоен път". Трябва да ви кажа, че това е филм класика. Филм за насилственото вкарване на селяните в ТКЗС-то. Преди години се въртяха негови филми, между които и този, но сега като дойде новата вълна, го забравиха.

- Филмът на Бинка Желязкова "Животът си тече тихо", или "Партизани", дълго време стоя на трупчета. Там баща ти играе една от главните роли. Как реагира, когато пуснаха и после спряха филма?
- Много трудно го преживя. Щом станеше дума за филма, той отклоняваше темата и започваше да говори за нещо друго. Много внимаваше да не се зачеква тази тема, защото тя беше някакво табу. Пред мен този факт, че филмът е на трупчета, почти не беше коментиран. Но друго ще ви кажа, че те бяха страхотен екип. Спомням си, че на Карандила - Сините скали, горе над Сливен ходеха в почивните дни. Аз по това време бях с майка ми и отидохме през почивните дни при татко, там, където той снимаше. Той имаше навика да купува от каракачаните агнета, а другите му колеги купуваха петлета, мезета... Там, където карахме така наречения уикенд, имаше пазачи на обекта. Баща ми още от предната вечер обаче правеше едни дупки дълбоко в земята. Взимаше агнето, изчистваше го от вълната, пълнеше го с дреболии и го слагаше в дупката, върху която поставяше нагорещени камъни и жар. Това е оригиналният начин за приготвяне на агне по хайдушки. Страхотно ядене ставаше. Бях малък, но си спомням как дружно се веселяха. Освен това баща ми правеше разни номера. Мъжете на едно място, жените на друго място и им вкарваха скрити микрофони. Много интересно се получаваше при жените, защото, нали знаете сами жени за какво си говорят?! Те

обсъждаха по невероятен начин кой е бил най-добрият мъж в леглото

или кой от тях се е изложил. След това записите се пускаха на самия празничен ден по уредбата и всички умирахме от смях и даже някои от жените от срам. Обичаше татко ми да прави такива екшъни, макар и малко наивни да ни изглеждат днес.

- Бохем ли беше баща ти? По всичко личи, че е имал невероятно чувство за хумор?
- О, да. Той беше веселяк, имаше чувство за хумор. Беше и бохем, разбира се, но най-много държеше на семейството. За него домът, брачното ложе бяха светини. Обичаше и да си порка като всички актьори от неговото време.

- Разказвал ли ти е някоя интересна случка от филмовата площадка?
- Снимаха филма "Балонът" на Бинка Желязкова. Оттук, от София, ги взимат сутринта с рейс и ги карат на 50 километра в някаква село. Един ден и аз пътувам с тях, за да гледам снимките на филма. Видях, че татко носи една плетена дамаджана. Отваря я от време на време и си фирка от нея. Когато я поставя обаче долу, тя някак си пада почти зад гърба му. Зад него седи негов колега, гледал, гледал и посяга леко към дамаджаната. Отпива от нея, изразява задоволство и я подава на следващия. Той повтаря процедурата и така дамаджаната обикаля целия автобус, но нито един от тях не казва на следващия какво всъщност пият. Накрая дамаджаната отива при баща ми, той я повдига и им казва: "Ха, наздраве! Хубава ли беше зелевата ми чорба?"

Едно интервю на Александрина РОКАНОВА