Писателят Цветан Марангозов: Оригиналът на „Задочните репортажи” е у мен

<strong>1968 година. Навсякъде в страната се правят събрания срещу упадъчната мода на късите поли и дългите коси. Комсомолски доброволци ловят по улиците &bdquo;вражеските елементи&rdquo; с бради или с модни ямурлуци. Милиционери редят списъци с имената на вражеските елементи. <br /> По същото това време един млад българин е водеща фигура в новото немско кино. Той е авангарден творец, когото днес наричат предшественик на Фасбиндер. През 1968 година в тогавашната Западна Германия между 400, избират неговият филм да представлява ГФР на кинофестивала в Карлови Вари. Той вече принадлежи към прочутата &bdquo;Мюнхенска група&rdquo; , в която по-късно ще се влеят Вим Вендерс, Маргарете фон Трота, Фасбиндер. Те стават големите в киното от 60-те и 70-те години.<br /> Маран Гозов, 83 г. всъщност е българинът Цветан Марангозов, роден на 3 октомври 1933 година в София. През 1951 г. е осъден за опит за бягство през границата. По-късно заминава на гости при майка си в Западна Германия и остава там. Връща се в родината 31 години по-късно.</strong><br /> <br /> <strong>- Г-н Марангозов, често сте се виждали с писателя Георги Марков в Мюнхен. Какво си спомняте от тези срещи? </strong> <br /> - Той идваше от Лондон в Мюнхен да чете откъси от &bdquo;Задочни репортажи за България&rdquo; по радио &bdquo;Свободна Европа&ldquo;. Винаги когато пристигаше в Мюнхен ми се обаждаше, но повече дружеше с Димитър Бочев, от &bdquo;Свободна Европа&rdquo;. Бях близък и с Евгени Силянов, заместник на българската секция на &bdquo;Свободна Европа&rdquo;. Той е внук на прочутия войвода, революционер, писател и журналист Христо Силянов. С Георги Марков имахме идея да създадем литературно списание подобно на&bdquo;Златорог&rdquo;, щеше да печата непризнати български писатели, както и нашумели чуждестранни автори.<br /> <br /> Когато започна да чете своите &bdquo;Задочни репортажи&rdquo; по радио &bdquo;Свободна Европа&rdquo;, казах на Георги: &bdquo;Защо не ми дадеш цялата книга да я изчета.&rdquo; Той ми даде оригинала. Малко след това го убиха.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/22-20161011_185500.jpg" width="520" height="405" alt="" /><br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Играят в Народния театър пиесата на Марангозов &ldquo;Децата на Русо&rdquo;, а след това и &ldquo;Гъбата&rdquo;, олицетворение на отровата от социализма</em></span><br /> <br /> <br /> <strong>- Наскоро обвиниха Ценко Барев, че когато са му изпратили в Париж оригинала, да го отпечатат в издателството на емигрантите, ръкописът изчезнал. Барев бе дълбоко обиден, казваше, че го е върнал. Значи оригиналът на книгата е у вас?</strong><br /> - На много хора съм казвал, че той е у мен. Сега ще ви го покажа, подвързан. Съжалявам, че тогава не успях да изчета книгата, за да го похваля. Прочетох я, след като го убиха и си казах: Добре, че един човек е описал цялата истина за отровата на социализма у нас. Защото аз не успях да разкажа за цялата лъжа. Затова и написах пиесата &bdquo;Гъбата&rdquo;. За отровата, която е попила в хората от комунизма. И затова обяснявам, че аз пиша, повръщайки тази отрова. <br /> <strong><br /> - Защо в последните осемнайсет години не давате никакви интервюта?</strong><br /> - Имам стотици интервюта и в Германия, също и след 1991 година, когато се прибрах в България. По Костово време с една поетеса говорихме едно, а след това във вестника излизат ужасни измислици, нейни фантазии, няма нищо общо с това, което съм казал. Потресох се. И се зарекох, дотук с интервютата.<br /> <br /> <strong>- Защо разделихте по този начин фамилното си име на Маран Гозов?</strong><br /> - Когато написах пиесата &bdquo;Бунтът на послушните&rdquo;, забелязах, че германците трудно изговарят Марангозов. И ми хрумна да разделя фамилията си, станах Маран Гозов. Тук ще добавя малко предистория. Направих опит за бягство през границата в 1950 година, бях на 16 години. Хванаха ме, съдиха ме и влязох в пловдивския затвор за около три години. Там започнах да пиша тайно първия си роман. Писането беше средство да осмисля безуспешния си опит да избягам от &bdquo;най-човечния строй в историята&rdquo;. След затвора трябваше да наваксам в гимназията. После бях в казармата, а тя по това време траеше цели 3 години. Завърших първия си роман &bdquo;Безразличният&rdquo; чак като завърших службата си. За да отпечатат книгата ми, при това със застъпничеството на мастити писатели, трябваше да направя много компромиси, да съкращавам, да променям. Все пак някои откъси оцеляха, в които се говори за комунизма като за &bdquo;болест на мисленето&rdquo;. В Съюза на писателите се разрази зловеща кампания срещу романа ми. Излезе разгромяваща статия срещу мен в &bdquo;Литературен фронт&rdquo;, и то от човек, когото дотогава смятах за свой приятел. Направи се и събрание за пълното отрицание на книгата ми. Помня, че тогава единствено стана един младеж, Атанас Свиленов, който се противопостави и изрече светотатствените думи, че романът е хубав, че не може да се отрича така. После си излезе от събранието. <br /> Тогава разбрах, че тук няма повече живот за мен и след много перипетии и застъпничество успях да изляза този път легално. Майка ми беше немкиня, живееше в Западна Германия и аз отидох да й гостувам в Хамбург. Щом се отзовах в Мюнхен, обаче реших да остана там. Майка ми крещеше по телефона, че съм посрамил социализма. Тя беше крайно активен член на Германската комунистическа партия, бореше се за щастието на всички деца по света, но не бе прегърнала собственото си дете. Беше пример за това как идеологията лишава хората от човечност. <br /> <strong><br /> - Баща ви Николай Марангозов по това време е виден комунистически писател?</strong><br /> - Той винаги е бил бохема. Всички знаеха, че просто се преструва на комунист, за да си пише спокойно. Той си имаше професия, архитект и работеше към &bdquo;Балкантурист&rdquo;. Негови са някои от първите хотели в курорта &bdquo;Дружба&rdquo;, аерогарата от онова време, както и обществени сгради. Той е завършил през двайсетте години на миналия век в Дрезден. В Германия среща майка ми, активна комунистка. Баща ми още от дете пише поезия, после печата в &bdquo;Златорог&rdquo;. За него изкуството беше главното. Има над трийсет издадени книги. А през 50-те години става главен редактор на списание &bdquo;Картинна галерия&rdquo;.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/22-20161011_192955.jpg" width="520" height="355" alt="" /><br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>В дома на Левчев с Петър Увалиев</em></span><br /> <br /> <strong>- Къде мина детството ви?</strong><br /> - Живял съм и в Германия. В Дрезден. Там често ме гледаше баба ми. Там се научих да свиря на пиано, а после и на китара. От детството си в България имам ужасен спомен, свързан със събития по 9 септември 1944 г. Бях на 11 години. Войната още не беше приключила и с родителите ми бяхме евакуирани в Белчин баня. Един ден майка ми ме изпрати да купя хляб и чух по пътя да се носят отчаяни гласове, нещо като виене, страховит плач. И тръгнах натам. Един селянин ме видя и каза: &bdquo;Не ходи! После ще съжаляваш&rdquo;. Но това разгоря любопитството ми. До почти пресъхналата река Палакария, видях захвърлени трупове на хора, нарязани, жени вият и събират разчленените трупове...Убили бяха най-работещите селяни. Защото за дошлите на власт комунисти, това са кулаци, врагове на народа. Майка ми ме посреща с плесници, защото съм се забавил. Разказвам й , но тя не обичаше да слуша нищо срещу комунистите. Не спах една седмица, това е незарастваща травма.<br /> <strong><br /> - Заминавате в 1960 г. за Западна Германия вече с паспорт на гости на майка си ?</strong><br /> - Да, все пак имах право да я видя. Но преди да отпътувам, гледам пред хотел &bdquo;България&rdquo; голяма тълпа от хора разглеждат фантастично красива кола. Хората се блъскат да видят &bdquo;Ягуар&rdquo; на живо. Гледам и аз, въпреки че дотогава нямах никакво отношение към колите. По едно време пристигна конна полиция и буквално ни разгони като последни туземци.<br /> <br /> Защо разказвам това?<br /> <br /> Защото вече бях известен с филмите си и един ден гледам на витрина в Мюнхен същия този &bdquo;Ягуар&rdquo;. Спомних си сцената пред хотел &bdquo;България&rdquo;.<br /> <br /> Казах си: Сега ми е паднало да компенсирам. Имах пари . Влизам в магазина, плащам, а тя беше скъпа кола, и веднага си тръгвам с нея. След време разбирам, че баща ми е пътувал до Италия при своя приятел скулптора Асен Пейков. Но не ми е казал. Страшно ме хвана яд. Ако знаех, щях да му се появя с &bdquo;Ягуар&rdquo;-а да му намачкам фасона. Защото той смяташе, че ще пропадна в Германия, че няма да имам успех.<br /> <br /> (Какво се случва, когато остава в Мюнхен?<br /> <br /> Има късмет. Намира хотелче, където да спи. Има транзистор и слуша радиопиесите, които са тогава на мода. Решава и той да опита. Пише две пиеси и за негова изненада ги приемат веднага. Вече има пари. Намира си и работа в една филмотека, където един режисьор на късометражни филми му поръчва да напише кратък сценарий. Той дава експозе на &bdquo;Антикварни вещи&rdquo;. Харесват го. Обаждат му се продуцентът и му казва: Идвай да снимаш филма, защото другият режисьор замина за Африка. Дотогава той не е снимал нищо. Филмът взима награда, а с парите правят следващия филм. Маран Гозов става и продуцент. <br /> <br /> Една статистика от началото на 70-те показва, че нашият човек вече е на първо място с произведени седем късометражни филма за една година. Освен режисьор той е и актьор, пише и музиката на филмите. Канят го да направи седем епизода от немския телевизионен сериал &bdquo;Случай за двама&rdquo;.&nbsp;<br /> <hr /> <h1><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><img src="/documents/newsimages/editor/201610/22-20161011_192010.jpg" width="300" height="398" hspace="8" align="right" alt="" />Живея без чувство за възраст</span></h1> Когато се върнах в България ми бяха уредили грандиозно посрещане в НДК. Организатор беше поетът Борис Христов. С него се запознахме през 1990 година. Дойдоха с Блага Димитрова и още поети на литературно четене в културния център в Мюнхен. После ги поканих в моето ателие на купон. На моето честване в НДКсе запознах с Теодосий Спасов, който свири на тържеството, а Рангел Вълчанов беше направил филм. Борис чете откъси от моята пиеса &bdquo;Децата на Русо&rdquo;. <br /> <br /> Един ден вървя по Женския пазар, дето вече не е същият, и някой слага ръка на рамото ми. Обръщам се и това е моят приятел Анжел Вагенщайн . А с кого мислите е той? С шефа на ЩАЗИ &ndash; Миша Волф. Познаваш ли този човек, пита ме Вагенщайн. Аз знам за него, казвам, защото го съдиха в Германия, но нищо не се доказа. Но дали той знае нещо за мен? В онези години никъде нямаше публикувана снимка на Волф. Е, отговори ми Волф, ще разбера от приятелите ви. <br /> <br /> Аз им свалям шапка на Вагенщайн и на жена му. Те са истински комунисти. Били са осъдени още по царско време на смърт. Щом заживях в София, веднага намерих Любо Левчев. Ние сме учили в едно училище в Павлово с него и с Константин Павлов. Там изпращаха провинили се ученици. На един чин сме седели с Коцето. Когато си направих вила по съвет на Левчев в село Полковник Серафимово почти всеки ден сме закусвали и обядвали заедно. Неговите гости идват при мен и обратно. Ама и много се караме по политически въпроси. Тази година той не пристигна на вилата си. То и аз не съм във форма, ама почти осем месеца съм на селото.<br /> <br /> Много исках да отида в клуба на Червените бабички. Демократите не ми бяха интересни, но исках да разбера как преживяват и коментират старите комунисти провала на системата. <br /> <br /> Скоро след завръщането ми срещам Яко Молхов, с когото по Червенково време сме си говорили против властта, бивш главен редактор на списание &bdquo;Киноизкуство&rdquo;, за което се бях абонирал в Мюнхен. Питам го, защо премълчахте как от 400 западногермански филми, избраха този на Маран Гозов за фестивала в Карлови Вари. А той ми отговори: &bdquo;Ти луд ли си, как ще пишем, че си българин, като всички смятахме, че ще се провалиш и цял живот ще караш някое такси&rdquo;. <br /> <br /> Вече не ме интересува кой какво говори или мисли за мен. Седя си тук и си пиша. Така ще си пиша докрая. <br /> Баща ми ми каза някога : Всички готвят с вода. Не се притеснявай, работи.<br /> <br /> И аз така направих. Учех се в движение, от опита. <br /> <br /> Като се огледам, вече никой не остана от нашето поколение. Само Джони Пенков идва понякога и още един съученик. Гените са всичко. Ето, аз и пуша и пия. Нямам чувство за възраст, казвам даже за някого &bdquo; един стар човек&rdquo;, но себе си не броя, а той дори се оказва по-млад от мен. Живея така без чувство за възраст. Сякаш тепърва ще почвам да живея...<br /> <em><strong><br /> Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА</strong></em>