От седмица България е подложена на координирана вътрешна атака срещу собствената си външна политика. Поводът е ратификацията на вече подписания договор за присъединяване към Съвета за мир – международна инициатива, насочена към решаване на конфликти чрез дипломация, а не чрез оръжия.
Документът е факт, но все още не е внесен в Народното събрание, а около него светкавично се мобилизираха добре познатите у нас соросидни мрежи – политически говорители, НПО-та и „експерти“, които по навик реагират всеки път, когато България направи опит за самостоятелна и прагматична външна политика.
Официалните им аргументи звучат познато: „липса на яснота“, „риск за суверенитета“, „правна несигурност“. Неофициалната истина обаче е далеч по-проста – Съветът за мир изважда България от ролята на пасивен наблюдател и ѝ дава шанс да бъде реален участник в новия световен диалог. А това директно застрашава влиянието на кръгове, които години наред държаха монопола върху „правилната“ външнополитическа линия.
„По-добре да се водят преговори, отколкото войни.“ С тази мисъл Уинстън Чърчил формулира философията на следвоенния свят.
През 1945 г., след ужаса на Втората световна война, 50 държави поставят основите на ООН – не без спорове, не без компромиси, но с ясното разбиране, че глобалната сигурност не може да се крепи само на сила.
Рузвелт, Тръмп и логиката на силното лидерство
Архитектът на тази система е Франклин Делано Рузвелт – президентът, който още през 1942 г. въвежда термина „Обединени нации“. За него мирът не е лозунг, а инструмент. „Структурата на световния мир не може да бъде дело на един човек, една партия или една нация“, казва Рузвелт, настоявайки за колективна отговорност и реални механизми за действие.
Десетилетия по-късно тази логика намира съвременно продължение в инициативи като Съвета за мир, зад който застава Доналд Тръмп. Неговото послание е пределно ясно: новите конфликти няма да се решават с безкрайни войни, а чрез директни преговори, икономически лостове и международна координация, включително с ООН. Това е практична дипломация, а не идеологически театър.
Именно тук се появява шансът за България.
Пеевски поема инициативата
Докато правителството се колебае и процедурите се протакат, Делян Пеевски се оказа единственият политически лидер, който реагира незабавно и институционално. Той внесе официално питане към премиера Росен Желязков с директен въпрос: кога договорът за Съвета за мир ще бъде внесен за ратификация в Народното събрание.
Пеевски не остави място за шикалкавене. Той предупреди, че отлагането „за неопределено време“ е лош сигнал към международните партньори какъвто е САЩ и създава изкуствена несигурност. И направи следващата логична стъпка – ако Министерският съвет продължи да бави процеса, парламентарната група на ДПС – Ново начало е готова сама да внесе проект за решение, за да принуди парламента да се произнесе.
Това не е символичен жест. Това е реално политическо действие. Точно тук пролича и разликата между декларативната „загриженост“ на соросоидните среди и конкретната работа в интерес на държавата. Докато едните говорят за абстрактни рискове, Пеевски настоява за ясна позиция и за място на България в новата архитектура на международните отношения.
Опит да ни пратят от грешната страна на историята
Срещу това се изправиха обичайните мрежи от НПО-та и анализатори, финансирани пряко или косвено от структури около Джордж Сорос. Тяхната цел е прозрачна – да блокират процеса, да вкарат темата в юридически лабиринти и при възможност да я пратят в Конституционния съд. Класическа тактика: когато не можеш да спечелиш политически, саботирай процедурно.
Но залогът този път е по-голям. Става дума дали България ще бъде активен фактор в усилията за мир, или ще остане удобна периферия, управлявана чрез външни внушения.
Изборът е ясен
От Чърчил и Рузвелт до днешните инициативи линията е една и съща: мирът се гради от държави, които имат смелостта да участват, а не да се крият зад оправдания. Днес България е на кръстопът. Опитите да се спре ратификацията на договора за Съвета за мир не са технически спор – те са опит страната ни да бъде избутана встрани от „новата световна сделка“.
На този фон участието на Делян Пеевски се откроява като ясен сигнал, че има политически лидери, готови да поемат отговорност. Защото, както историята вече е показала, по-добре е да се водят преговори, отколкото войни.
