Нещо наистина ново или добре забравено старо? Това е основният въпрос, на който трябва да си отговорим след учредителното събрание на партията на Христо Иванов – „Да, България“. Много изкушаващо е в такъв момент да припомним историята на т.нар. традиционна или автентична българска десница в последното десетилетие. Тази история можем коректно да я наречем циклична. С цикъл от две фази – на разделения и обединения.
От разцеплението на Иван Костов от СДС, създавайки ДСБ, последвано от обединение на двете партии през 2009 г. в Синя коалиция. Продължи се отново с фазата на разделение на дясното през 2013 г. на ДБГ, СДС и ДСБ, а крайният резултат беше безмилостен – и трите под 4%. След изборите се даде тласък на ново обединение – Реформаторски блок, който приюти под крилото си всички партии от това пространство. Реформаторите не само влязоха в парламента, но и участваха във властта. Нещо, което не се беше случвало на сините от повече от десетилетие. В последните месеци влязохме във фаза разделение от цикъла.

Оформят се два политически субекта, които ще се конкурират да бъдат представители на тази общност. Това са ДСБ, „Да, България“. Реформаторски блок – 2 вероятно също ще направи някакъв опит.

Но преди да влезем в анализ за това какви са перспективите на тези формации, необходимо е да разясним кого всъщност искат да представляват тези партии?

Нека започнем с няколко характеристики на тази общност, която за удобство можем да наричаме либерална. Да започнем с най-важното: това не са много хора. Попадат във възрастовата група между 18 и 45 години. Имат висок образователен статус. Концентрирани са основно в София, като разполагат с клетки и в някои от по-големите български градове. Имат добри финансови възможности.

Огромната част са с либерални убеждения, а основният им комуникационен канал са социалните мрежи, където освен политически позиции се споделят статии и коментари от две или най-много три медии. Тази либерална общност показа силно гражданско възмущение при назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС и изпълваше жълтите павета с хора в продължение на месеци. Впоследствие на парламентарните избори през 2014 г. припозна за свой представител Реформаторския блок.

Отличителна черта на тази либерална общност е нейната претенциозност и изключително високи от морална гледна точка изисквания към своите политически представители. Именно поради тези причини Реформаторският блок само за кратко беше легитимен изразител на тези настроения. Провалът на съдебната реформа във вида, в който беше предложен от Христо Иванов, беше своеобразен рубикон за тях. Оставката на тогавашния правосъден министър и излизането в (полу)опозиция на Радан Кънев бяха опит тези двама политици да задържат легитимността си като политически представители на тази общност.

Радан Кънев, като човек с политическа интуиция, разбра, че трябва да се действа. Опита да ребрандира ДСБ, представяйки го като нов десен проект. Не се забеляза ентусиазъм.

Последва учредяване на „Да, България“. Общността го припозна. Ето я и първата политическа последица от създаването на новата партия на Христо Иванов. Той е вече легитимният лидер на тази общност. Именно бившият правосъден министър стана наследник на моралния капитал на Реформаторския блок. Радан Кънев потъна. Никой не говори за него. Има нова звезда на небосклона. ДСБ и новият десен проект не са интересна тема.
Дотук – добре. Сега започват проблемите.

На първо място – как ще се явят? Заедно с ДСБ? След като Христо Иванов е припознат като легитимен лидер на тази общност, не се вижда никаква политическа логика бившият правосъден министър да сподели председателството си с Радан Кънев. Какво му остава тогава на последния? Да присъедини ДСБ към „Да, България“ под ръководството на Христо Иванов или да се яви самостоятелно? Едното го обрича на политическа маргинализация, а другото – на политическа смърт. Неприятна дилема.

Вторият, но много по-важен проблем пред „Да, България“ е, че до този момент „Да, България“ говори само на тази общност. Някои от учредителите вероятно и не искат друго. Чувстват се самодостатъчни.

Опит се прави да се излезе от рамките – „няма ляво, няма дясно“. Това няма да е достатъчно.
Предизвикателството е огромно. За последното десетилетие никой представител на този либерален лагер не е успявал да излезе от това поле и да се обърне към широките народни маси.

Проблемът е, че дори и с представителство в следващия парламент, това би била една малка опозиционна партия, от която нищо не зависи. А за да постигне една формация целите си, й трябва властта. А власт се печели с избори. Изборите се печелят с гласове.
 
„Иван Костов създаде ДСБ с идеята за нова дясна партия с чисти и неопетнени хора – това не се случи – коментира бившият държавен глава Петър Стоянов. – За съжаление от ДСБ не се получи истинска партия и тя започна да прави коалиции, с което отстъпи от основната си линия, с която привлякоха дясната интелигенция – направиха серия от безкомпромисни коалиции.“
 
* Авторът е политолог в изследователски център „Тренд“. Заглавието е на редакцията на в. "Труд".