Краят на Студената война и крахът на Съветския съюз в началото на 90-те години на миналия век доведоха до оптимистичен период в международните отношения. Коментарът във в. "Джерусалем пост", цитиран от БГНЕС, е на Офер Израели, преподавате в Интердисциплинарния център в Херцлия и гостуващ изследовател в Центъра за изучаване на мира и сигурността в Джорджтаунския университет.
Изглеждаше, че "краят на историята" на американския философ Франсис Фукуяма се материализира и че човешката история, която преди това се характеризираше като битка между идеологии, е стигнала до своя край. След всичко това застъпниците на този подход настояваха, че трябва да живеем в свят, в който либералната демокрация преобладава, без идеологически предизвикателства.

Атаките от 11 септември 2001 г. разбиха тези оптимистични прогнози. Изведнъж сякаш се оказа, че по-подходяща е противоположната "теория за сблъсък на цивилизациите" на американския професор по политически науки Самюел Хънтингтън, който има песимистичен поглед за битката между народи и цивилизации. По този начин преди да слегне прахът от срутващия се Световен търговски център, американската външна политика остро зави към неоконсерватизма, в съответствие с което американската военна и икономическа сила беше използвана за налагане на либерално-демократични режими като средство за разпространяване на световния мир. Това беше вкарано в употреба от президента Джордж У. Буш в Афганистан през 2001 г. и Ирак през 2003 г.
Войните в Афганистан и Ирак имаха две значителни регионални последствия.

На първо място те разбиха баланса на силите в Персийския залив, което доведе до възхода на Иран. Вашингтон беше този, който елиминира идеологическата заплаха срещу режима на аятоласите от режима на талибаните в Афганистан, а по-късно и военната заплаха от страна на режима на Саддам Хюсеин в Ирак. Така неговите бивши противници бяха елиминирани, без помръдване и на пръст, и Иран се извиси до силно, заплашително регионално положение, което доведе до увеличаване на историческата враждебност между сунити и шиити.

Друго влияние с не по-малка сила беше демократичният "взрив", който президентът Джордж У. Буш искаше да провокира в целия Близък изток, което в крайна сметка сработи, но чак след като той напусна поста си и с непредвидими последици.
Избирането на Барак Обама на власт през януари 2009 г. даде нов дух на мира и свободата по света. Обръщението от Кайро, което Обама направи през юни същата тази година, говореше за необходимост от разпространяване на демокрация и човешки права в арабския и ислямския свят. Арабската пролет, която се разрази около година по-късно, даде израз на амбициите на много жители на региона да заменят репресивните режими с по-отворени и либерални политически системи.

Политическият завой на президента Обама и неговото въздържание от военно участие в Близкия изток доведоха в голяма степен до израждането на Арабската пролет в сериозна регионална криза, която, вместо да води до добре приемана промяна на "разпространяване на демокрацията и човешките права", имаше много неблагоприятни последствия. Обама изостави египетския си съюзник Хосни Мубарак, в резултат на което Египет влезе в хаотичен период, който включва две преврата; САЩ и западните операции в Либия в крайна сметка доведоха до падането на режима на Кадафи и разграждането на държавата; след гражданската война Сирия се превърна в провалена държава, без ефективно правителство, в която много радикални сили, такива като „Ислямска държава“ (ИД), въоръжените бунтовнически групи и "Хизбула" се сражават заедно с регионалните и световни сили, включително Турция, Иран, САЩ и най-вече Русия.
Въпреки това, войната в Сирия също е причина и за една от най-тежките хуманитарни кризи в днешни времена, която доведе до смъртта на около половин милион души. Действията на Обама и неговата "политика седете и не правете нищо", която не се променя дори след като Асад използва химически оръжия, допринесе значително за притока на бежанци, който се разпростря над европейски страни.

Ироничният резултат може да се тълкува като един вид неумишлена "историческа справедливост". Европа, която бе оставила Близкия изток в края на Втората световна война, след десетилетия на финансово ограбване на региона и неговите жители, сега трябваше да приеме потомците на своите бивши субекти. Атаките на 11 септември доведоха до разширяване на влиянието на САЩ в Близкия изток, разстроиха регионалния баланс на силите и причиниха избухването на Арабската пролет. Въпреки това последствията не бяха ограничени само в Близкия изток. Изглеждаше, че опит за разпространяване на либерална демокрация в арабско-мюсюлманския свят не само е неуспешен, но в голяма степен може да бъде определен като фактор, който доведе до упадъка на тези ценности в самия западане свят.

"Западната зима", която се развива в предимно богатото, свободно и демократично северно полукълбо, се характеризира с цялостно либерално движение, което се трансформира в дясна фашистка посока и лява антиглобалистка посока. Тежкото положение, пред което е изправена западната либерална демокрация, е разрушаването на съществуващия ред, както показва възходът на десните сили и ксенофобските партии в Европа, и Брекзит, отцепването на Великобритания от Европейския съюз. Ехото от този взрив също така прекоси океана до САЩ, и се проявява в една омразна борба между враждуващи фракции в президентската изборна кампания в САЩ.

За да бъде картината завършена, трябва да бъдат споменати две други важни промени на международната сцена. Първата е появата на недържавни субекти на международната сцена, независимо дали те са терористични организации като "Ал Кайда" и ИД, или личности, такива като основателя на Уикилийкс Джулиан Асанж и информиращия обществеността за дейността на Агенцията за национална сигурност Едуард Сноудън.

Втората значителна промяна е преходът от традиционни, бавни и регулирани медии към нови, бързи и всеобщо достъпни медии. Събитията от Арабската пролет доказаха, че социалните мрежи са способни да мобилизират големи тълпи и дори могат да доведат до свалянето на режими. Провалилият се опит за преврат в Турция показа също така, че режимите могат да използват социалните мрежи, за да задържат властта.

Връщането обратно в Близкия изток разкрива, че регионът, който през последните сто години беше управляван въз основа на Договора Сайкс-Пико и принципите на европейските нации-държави, които се развиха след подписването на Вестфалския мирен договор през 1648 г., също включва много райони, в които липсва управляемост.

В Сирия, Ирак, Либия и Синай държавните механизми бяха заменени от преддържавни или недържавни механизми, които включват контрол от банди и ужасяващо насилие срещу цивилни. В предишното столетие там имаше три войни, които доведоха до системни промени - двете световни войни и Студената война.

Въпреки че сегашното столетие едва прохожда, то вероятно ще бъде идентифицирани с атаките от 11 септември, които, макар и ограничени от гледна точка на разрушения и жертви, със сигурност са направили света по-различно място, и до голяма степен много по-опасен.