Нито една държава не е осмислила миналото си толкова добре, колкото Германия. Въпреки това историята все още успява да се намеси в почти всеки въпрос на нейната външна политика.

Голяма част от това идва отвън малко повече ловкост: страните длъжници се позовават на нацисткия период, за да избегнат германските кредитори; нарушителите на правата на човека припомнят Третия райх, за да накарат Берлин за се засрами заради санкциите; слабите членове на Европейския съюз се оплакват от предполагаемото завръщане на германското господство в Европа, коментира Джеръми Стърн от „Foreign Policy“, цитиран от БГНЕС.

Част от всичко това, обаче, се ражда вътре. Известно е, че германските власти се отказват от увеличаване на разходите за отбрана, намеквайки, че може да не им се вярва по този въпрос. Ръководителите на германски компании твърдят, че не са знаели за концентрационните лагери в близост до фабриките им в Китай. А германските лидери оправдават бизнес сделките с руския президент Владимир Путин, като ги наричат военен дълг за нахлуването на Хитлер в Съветския съюз.

В това използване на миналото на Германия се крие сюрреалистична хитрост. Никой безпристрастен наблюдател не може наистина да твърди, че икономическата политика на съвременна Германия по някакъв начин напомня на икономиката от нацисткия период. Нито един здравомислещ германски лидер не вярва, че увеличаването на разходите за отбрана непременно ще завърши с превземането на Полша.

Опазването на паметта за нацизма обаче се оказа мощно оръжие както за критиците на Германия, които искат да сдържат икономическата и политическата мощ на страната в Европа, така и за самите германски политици, които отчаяно искат да избегнат създадените от самите тях политически кризи. Именно от тази гледна точка човек може най-добре да разбере ситуацията със „Северен поток 2”.

“Северен поток 2” е газопровод, който, ако бъде завършен, ще доставя газ директно от Русия до Германия, в ущърб на Източна и Централна Европа и въпреки възраженията на ЕС.

Мотивите на Русия са съвсем ясни: като доставя газ по дъното на Балтийско море, а не през украинска територия, “Северен поток 2” ще изключи Украйна от транзитната система на руски газ за Европа, ще разшири свободата на действие на Путин при воденето на войната там, ще лиши Киев от лоста за влияние върху Москва и Брюксел, давайки на Кремъл превключвател за енергийните доставки към Германия. Това не е първият път, когато Русия, която смята независимите държави на западната си граница за временни, се опитва да се приближи до Германия.

По-малко разбираеми са причините, защо целият германски истаблишмънт изглежда така, сякаш споделя мнението на Путин за постсъветските страни. Обяснението за това е банално и обезпокоително едновременно.

След ядрената авария във Фукушима през 2011 г. германският канцлер Ангела Меркел ускори отказа от използване на ядрената енергетика в страната си, спира електроцентралите без да има за замяна на изгубеното. електроснабдяване. В резултат на това зависимостта на Германия от изкопаеми горива нарасна значително и “Газпром” предлага най-ниската цена за доставки на природен газ. Германия продължава да преследва амбициозни климатични цели, но по-належащите нужди на германската индустрия, потребителските навици на германските избиратели и неефективните управленски решения на Меркел в областта на енергийната политика засилиха зависимостта на Германия от Русия.

Проблемът не е в това, че руско-германските отношения носят все по-голяма печалба, а че Берлин взема едностранно решение за общата европейска енергийна политика. “Северен поток 2” ще намали връзките между западноевропейския газов пазар и пазарите на Централна и Източна Европа, ще застраши сигурността на доставките за държави като Полша, ще подкопае физическата сигурност на Украйна и ще даде на Москва възможността да изключва осветлението на цяла Централна Европа. И всичко това, за да се поправи вътрешната грешка, допусната от германското правителство.

Това е още по-поразително, ако се отчете, че Берлин има и други възможности, които няма да доведат до изгаряне на мостове в целия ЕС. Германия може да отложи крайния срок за отказ от ядрена енергия или да се откаже напълно от забраната ѝ. Германия може да намали търсенето на енергия в областта на промишлеността, като повиши цената ѝ.

Германия може да плати повече и така да се откаже от руските доставки. Но тя няма да направи нищо от изброеното, тъй като всеки от тези ходове би означавал политическо самоубийство в самата страна, в която трябва да се проведат редица избори тази година, включително шест регионални избора и федерални през септември.

Благоразположението на Москва и допълнителният потенциал за доставки, предлаган от „Северен поток 2“, ще позволят на германските политици да избегнат непопулярни решения и да останат на повърхността през тази пълна с избори година.

Цената за защитата на германското политическо статукво е европейското единство – факт, който става все по-видим поради нарастващия шум в областта на дипломацията.

Тъй като съпротивата срещу „Северен поток 2“ нараства в САЩ и ЕС, по-адекватните аргументи в полза на тръбопровода (правото на Германия да взема собствени икономически решения, безпокойството за енергийните доставки, климатичните цели, страхът да не ядоса Москва) отстъпват място на аргументи, които поставят под въпрос здравомислието на Берлин.

Германия заявява, че други страни нямат право да се намесват в руско-германския проект, реализиращ се в техен ущърб. Това предполага, че важни решения по отношение на политиката на ЕС ще се вземат в Берлин без участието на Полша или балтийските държави.

Освен това твърди, че САЩ просто искат да продават собствения си газ. Апогей на тази странна PR стратегия стана неотдавнашното изявление на германския президент Франк-Валтер Щайнмайер, че Германия дължи на Русия „Северен поток 2“ заради събитията от Втората световна война.

Основните съпротивителни сили в германската политика са Зелената партия и кръгът около Норберт Рьотген – председател на комисията по външна политика на Бундестага, който споделя загрижеността на САЩ относно геополитическото влияние на газопровода. И двете сили обаче не могат да се сравняват с дълбочината на русофилството и антиамериканските настроения в германското общество, към които коалиционното правителство може да се обърне при необходимост.

Подобни настроения са често срещани не само в бившата Източна Германия. Усещането, че Русия е културна и духовна сестра на Германия, че американската култура е комерсиална и безжизнена, че германците никога няма да се съгласят на пълна интеграция с доминиран от Америка “Запад”, има дълга история и се ползва с широка подкрепа сред немските избиратели.

Перифразирайки журналиста Рихард Херцингер, можем да кажем, че самите германци понякога подхождат към проблемите, повдигнати от германския въпрос, оставяйки в резерва руската версия. Както отбелязва обаче Херцингер, този „вариант“ съществува само, за да бъде „използван, ако споровете със западните съюзници отидат твърде далеч“.

Това може да означава, че нивото на отчаяние в Берлин заради Северен поток 2 е подценено във Вашингтон.

Проблемът с тръбопровода е един от малкото външнополитически въпроси, по който двупартийните възгледи в Съединените щати съвпадат, но не е ясно дали демократите и републиканците са стигнали до общо решение.

Републиканските сенатори и бивши служители на администрацията на Тръмп са убедени, че благодарение на санкциите на САЩ „Северен поток 2“ никога няма да доставя газ, ще „умре скоро“, а „по-лесният начин е германците да прекратят сътрудничеството, като се откажат едностранно от тръбопровода ”.

Администрацията на президента Джо Байдън вярва, че е възможно да се сложи край на тръбопровода без санкции срещу германските компании, а слуховете за компромисно споразумение между Меркел и Байдън набират скорост. Онова, по което Белият дом и Сенатът са единни, е тяхната абсолютна увереност, че САЩ по някакъв начин ще надделеят и Германия ще отстъпи. Както наскоро се изрази бивш служител на Съвета за национална сигурност, „сега единственият въпрос е кой да получи цялата слава“.

Изглежда малко хора във Вашингтон са се замисляли върху факта, че германското правителство възприема „Северен поток 2“ като начин за оцеляване и смята да го завърши на всяка цена. При всяко възможно „споразумение“ не Германия, а САЩ ще „мигнат“ първи. Никакви американски санкции обаче няма да убедят Меркел да позволи на Путин да спре кранчетата в годината на избори.

Никакви преференциални мита от страна на САЩ, нито ангажименти на НАТО няма да я убедят да подкопае приходите и кредитоспособността на германската индустрия. Никаква солидарност между САЩ и ЕС няма да я накара да създаде впечатление за вето върху суверенитета на германската икономика. Тя няма да рискува да отблъсне избирателите от своята партия, дори ако се наложи да предаде на приемника си подкопана система. Тя не остави изход нито за себе си, нито за Байдън.

В резултат на това трябва да очакваме Германия да продължи своя курс, може би като даде на Вашингтон символични обещания относно Китай и военните разходи, а на Украйна – някакви козметични компенсации. Ако и когато тръбопроводът бъде завършен, от Украйна, Полша и балтийските държави ще се чуят викове на безпокойство, вероятно намекващи за съветско-германското тайно споразумение от 1938 г. Ще трябва да се обсъди степента, в която тези твърдения са справедливи и точни. Но не и кой е виновен за това.