Форумът на Г-20 и доктрината “Тръмп” в действие

Преди това – отказът на Тръмп да нанесе военен удар срещу Иран, както настояваше генералитетът и разузнавателната общност на САЩ след свалянето на американския дрон.

Във всичко това няма нито случайност, нито импровизация. Иде реч за официална държавна политика, заложена в най-важния документ, който очертава стратегическата рамка, цели и приоритети – Стратегията за национална сигурност на САЩ, която се утвърждава от президента. „Принципен реализъм“, реципрочност, суверенитет, ожесточена конкуренция. Но и взаимно зачитане между суперсилите САЩ, Китай, Русия. Заедно с това – ревизия на неолибералния модел на глобализация. Това са водещите начала на новата политика на Белия дом на международната арена, заложени в Стратегията от 2017 г. И провеждана все по-отчетливо от президента Тръмп, след като успя да неутрализира вътрешнополитическите атаки и да установи повече контрол върху многополюсната конструкция на властта в САЩ.

Всъщност, доктрината „Тръмп“ е доктрината на традиционния американски консерватизъм, който за последен път беше на власт при Ричард Никсън (1968-1973). Паралелите между подхода на Тръмп и никсънианството се виждат вече и с просто око, независимо от различните историческите условия. Никсън извади САЩ от касапницата във Виетнам, в която ги въвлякоха демократите и Кенеди. Тръмп деескалира постепенно агресивния курс на САЩ в Близкия изток, наследен от Буш и Обама. Никсън поведе политика на разведряване към СССР – установи пряк и официален диалог с Брежнев, подписа договорите за разоръжаване САЛТ 1 и САЛТ 2. Тръмп започна да нормализира отношенията с Русия, стигнали до най-ниска точка от времето на макаратизма насам заради истеричната русофобия на Обама и Хилъри. Никсън установи отношения с Китай на Мао Цзедун, а Тръмп активно предоговаря неблагоприятните икономически отношения с Китай, породени от неолибералния модел на глобализация. Неслучайно практическият архитект на доктрината „Никсън“ – Хенри Кисинджър, днес подкрепя Доналд Тръмп.

От времето на Рейгън, когато двете водещи партии в САЩ бяха „отвлечени“ – по думите на Пат Бюканън – от симбиозата между неоконсерватори и неолиберали, и особено след падането на „желязната завеса“, външнополитическата доктрина на Вашингтон беше хегемонистична. Еднополюсен свят с имперски център и „световен полицай“ САЩ. ЕС, Австралия, Япония, азиатските „тигри“, бяха третирани като привилигирована периферия. Китай и Русия трябваше да бъдат поставени във васално положение, а Африка и Близкия изток да са обслужващи територии. И всичко това в името на изграждането на глобален пазар по неолиберален модел – без административни и политически бариери за глобалната капиталистическа класа. За целта националната държава трябваше да бъде размита, а властта – изнесена към наднационални органи, които са недосегаеми за „капризите“ на демокрацията и контрола на гражданите.

Суверенитетът е тамянът за „дявола“ на неолибералния глобализъм. Наднационалната власт е технократична и подвластна на глобалния елит, а не изразител на интересите на гражданите. Това е власт на селектираните и инсталирани от суперкласата на глобалния елит, а не на демократично избраните. Вижте тази парадигма, претворена на практика в усложнените и по правило отдалечени от гражданите, процедури за избиране на ръководството и ключовите функционери на бастионите на неолибералния глобализъм, които съсредоточават гигантска власт – примерно Световната търговска организация и международните финансови институции. Вижте и настоящата конструкция на Европейския съюз, установена след Маастрихт и Лисабон – начина, по който се рекрутира брюкселската бюрокрация, начело с Европейската комисия, нейните дирекции и безкрайната „комитология“, където се формира съществена част от политиката на съюза. В тази наднационална „светая светих“ на властта гражданите са само далечен фон.

За да живее пазарът, homo politicus, който излъчва и контролира властта, трябва да умре. За да остане само homo economicus и да се възцари консуматорът, който гледа на света през призмата само на своя икономически интерес. Общото благо е сведено до максимизацията на печалбите. Заедно с това, глобалният пазар изисква ерозия или пазарно преобразяване на онези здраво споени от свои ценности социални общности, чиито ценностни „котви“ ги импрегнират от пазарните отношения. Следователно трябва да бъдат обезсилени и релативизирани религията, семейството и половата идентичност.

Това е светът, в който живяхме и все още живеем. Можем да го видим и през призмата на предходните стратегии на САЩ за национална сигурност. Ако в началото на своя мандат през 1994 г. Бил Клинтън изведе като приоритет „ангажирането и разгръщането“ на САЩ в световните дела, то по-сетне вече се говори за „императив на ангажимента“ и „използване на всички необходими инструменти на американското могъщество за оказване на влияние върху действията на другите държави и недържавни фактори“. В тези документи е очертана и ролята на САЩ като движещ политически фактор на неолибералния модел на глобализация. Глобалисткият подход е изведен на ново стъпало в двете стратегии, приети по време на Джордж Буш-младши. Политическата мисия на САЩ е определена като „ликвидиране на тиранията в целия свят“, като за целта се идентифицират и поддържат демократичните движения и институции във всяка нация и култура. В името на „правата на човека“ намесата на САЩ навсякъде по света е не само оправдана, а задължителна.

При Обама водещият постулат вече е „основан на правила и международен ред чрез устойчиво американско лидерство“. Неолибералният модел на глобализация е прогласен за елемент на националната сигурност на САЩ – пазарите трябва да бъдат отворени за „американски стоки, услуги и инвестиции“ чрез мрежа от споразумения за свободна търговия. Като част от глобалистките цели е прибавена и борбата с „климатичните промени“.

Идеологическият обрат при Тръмп чертае друг свят в действащата стратегия от 2017 г. Месианският подход на САЩ е трансформиран в „принципен реализъм“. Глобалисткият дневен ред е сменен с национален, а еднополюсният свят – с многополюсен. Идеята за американско „лидерство“ над света е заменена с идеята за „влияние“ и „конкуренция, която е здравословна, когато народите споделят ценности и изграждат честни и реципрочни отношения“. Липсва претенцията за глобална мисия за налагане на свобода и демокрация.

Целта на САЩ вече е „свят на силни, суверенни и независими нации, всяка със своя култура и мечти, работещи рамо до рамо в просперитет, свобода и мир“. Ако във всички предходни варианти на стратегията за национална сигурност на САЩ понятията „суверенитет“ и „суверенен“ се срещат само спорадично, то в стратегията на Доналд Тръмп от 2017 г. те са употребени 30 пъти, а понятията „държавни граници“ и „реципрочност/реципрочен“ съответно 25 и 19 пъти. Дори само този контент анализ подсказва дълбочината на промяната, която прави новата администрация. Речта на 45-я американски президент пред Общото събрание на ООН през септември 2017 г. потвърди отказа от глобално господство: „САЩ не се стремят да налагат своя начин на живот на други народи, а да дават пример на всички останали“. На следващата сесия през 2018 г. Тръмп заяви еднозначно: „отхвърляме идеологията на глобализма“. Новото отношение на Белия дом личи и от контраста между хладината, демонстрирана от Тръмп пред Г-7 (символ на еднополюсния Запад) и прагматизма и отвореността, които показа на Г-20 (символ на многополюсния свят).

Това е голямата картина – в ход е демонтаж на вкоренено цели 4 десетилетия статукво на неолибералния глобализъм – коктейл от неоконсервативната геополитическа визия, неолибералните икономически принципи и прогресивистката „политика на идентичностите“.

Отхвърлянето на това статукво не е плод на „руска пропаганда“ и „националпопулизъм“ на „шоумени“ като Тръмп, или „авторитаристи“ като Орбан, Салвини, Курц. То е резултат от реалните социални интереси и искания на голяма част от обществото, които се представляват политически от този тип лидери. Управлението на Тръмп дава могъщ импулс за промяна. И няма никакво значение, дали той ще спечели (както се очертава!) втори мандат. Най-важното е, че Тръмп легитимира и върна в мейнстрийма на публичния дискурс самата идея, че неолибералният глобализъм не е квазирелигиозна догма, а има демократични алтернативи.