Това, което прави президента велик не е онова, което си мислите. Във Вашингтон има четири категории хора. Има такива, които проучват политически документи. Има други, които пишат политически документи. Има трети, които представят политически документи. Има и четвърти, които изхвърлят политически документи, коментира Джордж Фридман за „Геополитикал фючърс“, цитиран от БГНЕС.
Политическата власт е в ръцете на четвъртата категория. За тези, които катерят политическата йерархия в индустрията, произвеждаща политика – мозъчните тръстове, университетите и отделните министерства на правителството - писането на политически текстове е сериозен опит да се изготвят задълбочени и всеобхватни насоки за лидерите. Въпросът е за връзката между правенето на политика и президентството. На повърхността те изглеждат еднакви. Според мен, връзката им е само косвена. Едно от обвиненията срещу новоизбрания президент Доналд Тръмп е, че той е непоследователен или твърде далече от правенето на политика. Това вероятно е истина. Но същевременно ми дава възможност да разгледам връзката между правенето на политика и американската президентска институция и по-далеч – други политически системи.

Смятам за погрешна идеята, че оптимизирането на политиката е в сърцевината на президентството. Президентът не е най-високо поставеният служител на администрацията на САЩ. Той е лидер и ръководител на политическия процес. Работата му е да бъде символ, около който демократичното общество очертава разделителните линии на това, което сме. Той трябва да изразява визията си като нещо естетическо, не прозаично. Същинската работа на президента не е да прави политика и той не може да отделя от време за това. Успешните президенти знаят това и го прикриват. Тръмп не се опитва да го крие. Лидерите преживяват управлението като хаос. Процесът на това да станеш президент е и натрупване на опит от случайни и променящи се натоварвания, идващи от почти безкрайно много посоки. За да бъдат ефикасни, лидерите не може да имат непоклатими и всеобхватни становища по безкрайно много въпроси, с които трябва да се справят.

Никой президент на САЩ не е способен да обхване огромния масив от политически въпроси, пред които е изправен, нито може да усети дълбочината, на който и да е отделен въпрос. Някои президенти са се опитвали. Като цяло не им се е удавало. На успешните президенти са присъщи определени характеристики. Те могат да водят. Създават у хората чувство, че са наясно какво е необходимо и как да бъде направено, и че наистина ги е грижа за онези, които се надяват проблемите да бъдат решени. Много рядко президентите встъпват в длъжност, разполагайки с тази способност, но я развиват в процеса на търсене на равновесие между неща, които няма как да бъдат уравновесени. В много случаи тяхната способност да водят се вижда най-добре след края на мандата им.

 Преди да стане президент, Франклин Делано Рузвелт е бил подиграван като интелектуалец лека категория, амбициран да стане президент. Изглежда някои от инициативите, за които го хвалят, той е мислил още преди да поеме поста. Рузвелт разбирал, че политиката може да работи, а може и да не сработи, но давал на хората усещането, че отговорността се носи от човек, който е почтен. През голяма част от първите си два мандата Рузвелт е нападан злобно от противниците си, които били цяла кохорта. Той разработва политики от два източника. Първият е от реалността, с която се сблъсква, тя произтича от желанието да бъде преизбран и да разшири популярността си с тактически ходове. Вторият източник е от група негови съветници, които натаманявали фриволни идеи за това какво да се направи, които обаче често не давали резултат.

Същото може да се каже за Хари Труман, Дуайт Айзенхауер и Роналд Рейгън. Те не са били всеобщи любимци, когато са били новоизбрани, живели са в хаотичен „луна парк” и целта им е била да оцелеят. Те всички са правили политика, но не такава, която е по вкуса на политическата индустрия. Те всички имаха предвид обща идея за посоката, в която искат да се движат. Труман искаше да продължи Новия курс. Айзенхауер искаше да стабилизира американската външна политика и да избегне ядрена война. Рейгън искаше да спре нарастването на инфлацията и безработицата и да възстанови американското господство над Виетнам. Това бяха намеренията им. Правенето на политика, сложното изтъкаване на план, не би оцеляло в реалностите на политически живот.

Първо, политиките се концентрираха върху един предмет, все едно че президентството се състои от спретнато организирани отделни елементи.

Второ, авторът на политика трябва да има добра идея, но пък и да не се гипсира и да не му пука, че извън президентската институция има мощни сили, които биха раздрали тъканта на политиката му. Основната промишленост във Вашингтон е производството на политически документи. Това е центърът на демократичната република и хората, които взимат решения, трябва да са много по-загрижени за гласоподавателите и да внимават с големите мозъци, които искат да ги съветват. Идеите може да са технически добри, но въпросът е дали ще оцелеят в хаоса на демокрацията. Друг въпрос е дали президент, съсредоточил се върху политиката, ще преуспее. От технократска гледна точка най-добрата политика може да няма връзка с политическата реалност, която споява американското общество. Политиката се изработва в движение, сред разнопосочните влияния на различни специални интереси, тъй като всички американци преследват специални интереси, а именно – техните собствени. Тръмп избра да не заема поза. Той поема поста на фона на много по-голямо отвращение в сравнение с Рузвелт и Рейгън, но това не означава, че няма да приключи с почитание или охулване заради това. Той много ясно се позиционира като политически лидер и успя прекрасно се разбере с половината население. Много отчетливо определи какъв точно е. Намерението му е да промени външната политика, за да носи повече полза за САЩ.

Това, което Тръмп досега не направи, е да се потопи в детайлите на политиката, за което го упрекват. Но всъщност той изрича публично това, което всички президенти знаят. Основата на работата му е да води и да формулира широки политически хоризонти. След това трябва да подбере хора, на които вярва, и които по-добре от него знаят как да реализират това обхватно намерение без да разкъсат президентството. Рейгън беше обвинен, че е стои встрани. Джими Картър беше хвален за дълбокото си навлизане в управленските детайли. Картър беше победен след първия си мандат. Рейгън спечели два мандата и стана култова фигура. Някои защитават Рейгън като казват, че той е бил много по-навътре в правенето на политика, отколкото изглежда. Това може и да е вярно, но Рейгън знаеше нещо, което Картър не знаеше. Да се прави политика не е основната задача на президента, освен при криза. Президентите трябва да са лидери, които създават изкусителен образ на това, което държавата трябва да бъде, и позволяват на любовта и омразата на държавата да се съсредоточат върху тях – като се оставят да бъдат бойно поле, което движи държавата напред. Картър не можеше да води, да съблазнява или да приема ролята на икона. Той не разбра до какво се свежда президентството. Когато Джон Кенеди каза, че „трябва да се противопоставим на всеки враг, за да осигурим оцеляването и успеха на свободата”, той не вложи никаква мисъл в това, което говори. Което беше хубаво, защото виждането му беше ужасяващо.

Това, което той искаше да направи, беше да не обявява някаква политика, а да представя на хората визия за американската мощ и смелост. Кенеди знаеше, че и двете имат граници и виждаше в това ключ към бъдещето на Америка. Той не правеше политика. Това стана по-късно, а процесът беше толкова отблъскващ, колкото е пълненето на наденици. Но беше замислено да бъде произведение на изкуството. Мотото на Тръмп „Да върнем величието на Америка” не претендира да е политика. То и не може да бъде, защото както беше с обещанието на Кенеди, то няма смисъл като политика. То цели да вдъхновява, да възроди надеждата и да обрисува Тръмп като силен лидер. То е и покана към враговете му да престанат да го смятат за позьор. Тръмп фокусира върху себе си възхищението и омразата на страната. Това избистря и придава личен характер на нещата. Става дума за Тръмп, както и за предишните президенти. Поставя нещата на фокус и определя разделенията в страната, които вече са били налице.

Общата насока на външната политика на Тръмп е проста. Той твърди, че международните структури и идеологии, които са в сила след Втората световна война, вече не обслужват националния интерес. Свободната търговия не е абсолютно благо, а ползите от нея зависят от обстоятелствата. Твърдият ангажимент на САЩ към съюзниците им трябва да се разглежда както въз основа на американските интереси, така във връзка с това дали съюзниците са се държали като такива. Всичко това трябва да бъде преценявано съобразно стратегическите и икономическите интереси на САЩ. Това е широката визия, която произлиза от девиза „Да върнем величието на Америка”. Онова, което следва, не е набор от ясни политически инициативи за прилагането на всичко това, а по-скоро политически хаос. Тръмп подготвя огромна промяна в американската външна политика и ще трябва да изгради коалиции в Конгреса, с корпорациите, синдикатите и т.н. Той ще се нуждае от споразумение с външните сили и от изправяне пред реалността, че ние се нуждаем от тях повече, отколкото те от нас.

Тръмп ще трябва да се справи с държава, която усеща, че той не успява да изпълни обещанията си, а никой президент не може да изпълни толкова широки обещания. Политиките, които впоследствие ще се появят, няма да са продукт на президентско инженерство, а на това, което е останало, след като групировките в САЩ и сред външните сили са го разкъсали и съшили отново. Визиите идват от президентите. Документите идват от мозъчните тръстове. Реалността изплува от политическия процес. Бащите основатели на САЩ не са предвиждали технокрацията. Така както Кенеди не успя да изпълни обещанието си да защити свободата навсякъде, нито можа да избегне проблемите, които искаше, Тръмп ще трябва да се изправи не само срещу ограниченията на собствената си власт като президент, но също срещу това, което ще се случи и онова, което може да не се случи, въпреки желанието му. Привържениците на Тръмп очакват от него да бъде необикновен.

Противниците му вярват, че той ще е катастрофа. Според мен, той ще е 45-тият президент на САЩ, 45-тият човек, за когото някои ще смятат, че има силата на месия, а други ще виждат в него въплъщение на дявола. Съмнявам се, че ще бъде някое от двете. Той няма да прекарва времето си, правейки политика. Ще е прекалено зает да прави това, което други президенти правят: да се обажда на малко известни конгресмени с молба да одобрят законопроекта му в комисията, като ще разполага с много малък капацитет да предложи нещо в замяна или да заплашва. Той ще се пазари за много неща, за да получи твърде малко от това, което желае.

ОЧАКВАЙТЕ В БЛИЦ ЕКСКЛУЗИВНИ ПОДРОБНОСТИ ЗА ВСТЪПВАНЕТО В ДЛЪЖНОСТ НА ДОНАЛД ТРЪМП И ЦЕРЕМОНИЯ НА ЖИВО ТАЗИ ВЕЧЕР!