Намерението на партия „Ред, законност и справедливост” да направи своя парламентарна група в сегашния парламент не е обикновена новина, свързана с някаква политическа тактика, смята политическият наблюдател Георги Коритаров. В анализ, предоставен на в. "Новинар", той изследва предимствата, които съществуването на парламентарна група дава на партиите и при времето на говорене в Народното събрание, и при редица други атрибути на представителност, и с оглед на присъствие в избирателните комисии за предстоящите избори.
В случая обаче не това е най-същественото, което ще привлече интереса при правенето на анализи. Далеч по-сериозни са дългосрочните стратегически последици, които ще донесе на дясното политическо пространство обособяването на новата парламентарна група. Събитието около Яне Янев се случва в момент, когато традиционните десни партии СДС и ДСБ се опитват да сглобят някаква перспективна коалиция.

Една от въпросителните пред подобен десен формат бе свързана с евентуално участие или неучастие на „Ред, законност и справедливост”. През последните дни пред избирателите бе лансирана теза, че ДСБ и РЗС били много близо до споразумение за общата коалиция.

Във всеки случай партията на Иван Костов имала сериозен интерес от приобщаване на Яне Янев към десния формат. На фона на тези очаквания идеята за новата парламентарна група сигурно изглежда твърде изненадващо. Тя - както и да се гледа към факта на оповестяването й - не е сигнал за бъдеща коалиция с участието под един флаг на СДС, ДСБ и РЗС, да речем. А фактически обособява партията на Яне Янев като самостоятелна тенденция в дясното политическо пространство.

Особено интересен от гледна точка на възможни нови конфронтационни процеси сред десницата е съставът на бъдещата група. Сред имената на депутати, които се коментират като членове на новата фракция, са Нено Димов и Николай Михайлов. И двамата са бивши членове на ДСБ, но което е по-съществено – от известно време са активни критици на политиката на Иван Костов.

Приобщаването им към групата на Яне Янев е „подробност”, която обозначава потенциално много високо критично напрежение между РЗС и ДСБ. Сигурно емоционалните симпатизанти на десницата се питат защо се тръгва към разработване на още една дясна писта, вместо да се върви към широко обединение. Въпросът може и да изглежда прост и елементарен, но отговорите му са твърде сложни и не могат да бъдат ограничени в няколко думи.

Малцина знаят, че в писмо до Иван Костов от средата на март Яне Янев поставя няколко принципни проблема като реплика към поканата за коалиционни разговори. Голяма част от тях са косвена или пряка критика към Костов и по същество са бариера пред евентуално коалиране. Антикорупционният и реформаторски патос на Янев едва ли са хрумване, с което той иска да повишава предизборната си цена като евентуален нечий партньор. Очевидно е, че става дума или за добре осмислена, или за добре мотивирана и привнесена отвън политическа позиция.

Един цитат от решение на политическия съвет на „Ред, законност и справедливост” конкретизира още повече впечатлението, че партията на Яне Янев вижда в лицето на ДСБ не съмишленик, а опонент. Решението гласи, че в листите на РЗС за Европарламент и за Народно събрание не могат да участват министри, премиери или вицепремиери от времето на прехода, защото те са виновни за това, че той не е успял. Ако политическата логика за подобно решение е солидна, това означава също така, че кандидати на РЗС няма да застанат рамо до рамо до кандидати, които са виновни за провала на прехода в България.

Изводът е, че нито РЗС ще кандидатира в свои листи такива личности, нито пък ще изпраща свои представители в листи, където са намерили място емблематични лица от прехода. Има и още един детайл, който прави избора на РЗС стратегически за българската десница.

По думите на Яне Янев РЗС са ратифицирали в Прага документите за създаване на Съюза на европейските консерватори – реформисти. Едно от условията, произтичащи от новия съюз, е самостоятелно участие на „Ред, законност и справедливост” на изборите за Европейски парламент. Принципите на европейските консерватори – реформисти забраняват на РЗС да участва в коалиция с партии, членуващи в Европейската народна партия.

Така към тактическите и вътрешнобългарски стратегически различия между отделните десни партии се прибавя и съществено европейско ценностно разграничение. Тези няколко пласта на разграничаване, определяни като три, а може би и повече десни политически писти в България, ще направят така, че състезанието сред десницата едва ли ще се ограничи само в рамките на партньорски допълваща се конкуренция.

Очевидно е, че ще се води битка за доказване на предимствата на едни идеи над други. И проблемът е, че в българския вариант състезанието на десни идеи няма как да не премине през десни политически спомени. Нищо чудно – така, както преди години американският държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд раздели Европа на „стара” и „нова”, при вътрешното си състезание българската десница да се раздели на „дяснообременено статукво” и „перспективно реформаторско дясно”.

При евентуално противопоставяне чрез сблъсък между минало и бъдеще тонът на дискусията няма да бъде никак спокоен. Тогава или ще трябва да спечели по-силният, но за да се случи това, по-силната тенденция трябва да доменира по такъв начин, че победата й да е безапелационна.

Или ще се случи един друг драматичен за десницата вариант. И той е отделните писти взаимно да се обезсилят и да си попречат. Но и при втория вариант ще има победители. Това ще бъдат тези формации, които или открито убедят избирателите, че са носители на автентични каузи, или по някакъв начин съумеят да предложат алтернатива с ярка физиономия, за да се отграничат от пейзажа на политическата битка вдясно.

Във всеки случай подобно лавиране няма да е лесно и ще изисква толкова висок политически пилотаж, че отсега е твърде рисковано да се прогнозира кои биха били десните победители. Но, които и да са – от гледна точка на проваленото очакване за широка и многоцветна дясна коалиция, те ще бъдат пирови победители. /БЛИЦ