Какво мислят Слави и партията му, какво възнамеряват? И дали изобщо нещо мислят и възнамеряват? Май и самите те не знаят. Затова мълчат. А истинският проблем е, че когато проговорят, нещата може да се окажат още по-зле.

Това пише Ясен Бояджиев в коментар за "Дойче Веле".

Тези дни, без да искам, чух следната размяна на реплики. „Ама Слави Трифонов все така ли ще си мълчи?”, пита една жена. „Какво да прави човекът, като не знае какво да каже”, отговаря събеседникът ѝ и се смее. Да, това обяснение за мълчанието на партията, която се оказа втора по брой на депутатите в новия парламент, звучи като майтап. Но може да се окаже много близо до действителността.

Всички тях гледат

Изборните резултати наредиха нещата така, че партията, спечелила най-много гласове, няма как да управлява, понеже няма с кого. И вероятно много скоро, още до седмица-две, мандатът за сформиране на правителство ще отиде в ръцете на Слави Трифонов и неговата партия „Има такъв народ”.

Затова сега всички тях гледат - и избирателите (техните и чуждите), и партиите. Чакат ги да кажат какво мислят да правят (и да не правят) и обещават подкрепа още преди да са чули отговора. Даже партиите от довчерашното статукво: БСП и ДПС са готови да се присъединят към новото парламентарно мнозинство, а ГЕРБ - да му даде депутати назаем.

А те си мълчат и се ослушват. Не само за конкретните си намерения около мандата, но и по който и да било друг политически въпрос. Лидерът им успя единствено да обясни, че „вървят” по конституция (сякаш имат някаква друга възможност) и чак на шестия ден след изборите намери време да благодари на избирателите за гласуваното доверие. Болестта му е слабо оправдание за това забавяне.

Не в началото, а в края

Ситуацията след тези избори с толкова фрагментиран парламент е трудна за всички. За тях обаче тя изглежда още по-сложна - поради една тяхна си, специфична причина.

„Понеже като партия са в началото, нови са в политиката и тепърва трябва да се учат”, ще кажат някои. Това е така, но има и нещо по-важно. Струва ми се, че в момента сме свидетели не толкова на трудното начало на новата партия, колкото на трудния край в досегашното битие на нейните основни лица.

Това е краят на шоуто и концертите, на скечовете и вицовете, на шегите и забавата. Времето на антитезите и отрицанието свърши - дойде време за позитивни послания. Вече не е достатъчно да кажеш какъв не си и срещу какво си, защото всички очакват да чуят какъв си и за какво се бориш.

В това отношение единственото известно за тях е свързано с референдума отпреди пет години - мажоритарна избирателна система, намаляване на партийната субсидия и на броя на народните представители и други подобни. Тези идеи обаче сега не вършат никаква работа. Не толкова защото по принцип са твърде спорни и даже вредни, колкото защото са напълно неадекватни за днешния ден.

Днес страната има съвсем други проблеми (някои от тях са в буквалния смисъл животозастрашаващи) и далеч по-важни и спешни задачи за решаване.

Като управлението на коронавирусната криза и ваксинацията, спасяването на икономиката, довършването и представянето на националния план за възстановяване. Да не говорим за не толкова спешните, но не по-малко важни въпроси за необходимите реформи и наследените от досегашните управляващи политики.

Неприятно изненадани

Какво мислят и възнамеряват по всички тези въпроси - това не е ясно. Както и дали въобще нещо мислят и възнамеряват. По-скоро изглежда като да нямат мнение, да не говорим за някакви аргументирани решения. И затова мълчат. А мълчанието може да продължи дълго. Но истинският проблем е, че когато проговорят, нещата може да се окажат още по-зле.

Коментатор в западна медия беше казал тези дни, че успехът на Слави Трифонов и неговата партия "Има такъв народ" граничи с истинско вътрешнополитическо земетресение. Струва ми се обаче, че сред най-силно разтърсените са самите те. Подозирам, че не са се и надявали на чак такъв успех. И сега са много неприятно изненадани както от ролята, която им се падна, така и от отговорностите, които им се стовариха.