Равните права и равните отговорности

София, България 27 Авг. 2010, 14:46 622 прочита 0 коментара

Има неща, които лесно могат да бъдат върнати там, откъдето са излезли, за други това е по-трудно, а за трети е направо невъзможно. Пробвайте с пастата за зъби и тубичката, откъдето току-що я изстискахте.

Класически пример за тази невъзможност обаче е човек да се върне там, откъдето се е родил – в утробата на майка си. Все пак изглежда дори в това отношение надеждата у човечеството не е напълно загубена. Факт е, че, макар под символичната форма на всяка друга утроба, опитите, най-вече от мъжка страна, продължават хилядолетия, въпреки нулевите резултати. Е, някои мъже, разочаровани от неуспехите, обръщат резбата от сферата на научния експеримент към сферата на чистото удоволствие. Но пък те биват донякъде замествани от самоотвержени жени, които изминават обратния път. Това различие между мъже и жени е поредната тухла в стената на общия разговор за равенството, който също се води от доста време. Мъжете ли имат нещо повече или жените имат нещо по-малко – така звучи дилемата от мъжка гледна точка. Жените пък контрират, че всеки допълнителен израстък възпрепятства допълнително мозъчната дейност….. Тук и сега този междуполов спор няма да го решим, затова няма и да го водим. За равенството като такова обаче ми се ще да кажа няколко изречения. Най-важното от тях е, че ние, хората, не сме равни. Веднага давам пример с онзи двадесетгодишен пикльо, който вчера спря под терасата ми с “Мерцедес” за 50-60 хиляди евро, от колата дънеше люта чалга, докато пикльото пък си приготви и си надъни една инжекцийка хероин, помечта, помечта и отпраши. Веднага разбрах, че не съм му равен, бе, граждани, нито той на мен – по-въздигнат ми се видя някак, при това и в духовен, и в социален план. Така де, аз ходя пеша по земята, а той виси с едната ръка на някакъв висок обществен клон, докато с другата си дръгне задника. Как да съм му равен? Въпреки красноречивия пример обаче съм сигурен, че мнозина любители на лозунга за свободата, братството и равенството в момента искат да ме гилотинират за подобно човеконенавистно твърдение. Но не бива да забравяме, че този лозунг всъщност е само рекламно изречение, слоган, както му викат напоследък. В него думата равенство е употребена единствено за по-кратко, тя замества иначе твърде дългите за изписване и неудобни за скандиране изрази “равни права” и “равни отговорности”. А тъй като разни пишман революционери много обичат да скандират, водейки тълпите насам и натам, те постоянно забравят да изяснят тази разлика. Или пък не я изясняват съвсем съзнателно, защото им е по-удобно да превръщат човешкото равенство пред Бога и закона в човешка еднаквост, над която да владеят. От другата страна на същата барикада се намират онези, които държат здраво идеята за равните права и винаги пропускат да си спомнят за равните отговорности. Те не искат да ни управляват, защото тогава ще трябва да дадат на всички останали равните права, които искат само за себе си. Не, те просто искат да изсмучат равните права на всички останали само за себе си и така се превръщат в особен вид паразити. В тези последни думи мнозина ще припознаят виждането, което има немалка част от българското общество за ромите, макар думите да не са писани за тях. Ромите /по избор – циганите, мангалите, печките…../ са мързеливи, крадливи, мръсни, необразовани, паразитират върху обществената тъкан, като само доят социални помощи, без да дават на обществото нищо от себе си – и дори не се опитват да се променят и интегрират. Това не са крайните нагласи, просто такова или подобно е отношението на твърде много нормални хора, които иначе спокойно определят себе си като толерантни. Не мразя циганите – само не ги харесвам. И като не ги харесвам, най-добре е да не ми се мяркат изобщо пред очите. Горе-долу това е стандартът за нивото на толерантност, към който най-често се придържаме. По този повод винаги се сещам за епизода от Новия завет, в който Христос казва на тълпата, наобиколила блудницата – който е безгрешен, нека пръв хвърли камък връз нея. И никой не хвърля, разбира се. Та затова хайде сега, граждани, да си кажем така: Циганите крадат, българите – не! Циганите са мързеливи, живеят в мръсотия, а всички ние метем тротоарите пред дома си! Циганите живеят на социални помощи, а българи, турци и арменците може да умират от глад, но не докосват! Циганите излизат неграмотни от училище, всички други – пълни отличници! Циганите отказват да се интегрират, въпреки че като общество създадохме прекрасни условия за това! Някой иска ли да хвърли този камък? Или поне да се подпише под кое да е от горните твърдения? С казаното дотук само искам да напомня, че когато говорим за национални, етнически или религиозни различия, не можем да обобщаваме. Нямаме право, защото чрез подобни обобщения цялостната картина се изкривява много и не се вижда истинският характер на проблема. А това пък е тъпо, просто защото като нямаш точна информация за даден обществен проблем, трудно се преодоляват и последиците от него. Решението на Франция да експулсира незаконно пребиваващи на нейната територия роми от Румъния и България отново дава повод за много, много сериозна дискусия по темата. Друг е въпросът дали ние като общество сме готови за нея. А още по-друг – кога ще бъдем най-после готови, след като десетилетия наред не сме. И живеем, седнали върху бурето с барута, като се правим, че не забелязваме горящия фитил. Има, разбира се, много и различни тълкувания на стореното от французите – има известно мъмрене от страна на ЕС заради неспазване на различни европейски документи; има вътрешни гласове в самата Франция, които си правят сметка дали и как от този въпрос да изкарат малко политически дивиденти; има критики от страна на български и румънски официални или полуофициални представители, които казват, че ето, европейците изискват от нас да спазваме правата на малцинствата, а те самите не ги спазват. Някои дори със задоволство отбелязаха, че френската кауза в случая е кауза пердута – също както не можеш да натъпчеш обратно пастата за зъби в тубичката или както не можеш да се върнеш в утробата на майка си, така не можеш да спреш ромите, веднъж вкусили възможностите на свободния живот в родината на свободата, братството и равенството, да се върнат там и да се връщат неуморно….. В случая обаче мен ме интересува не нещо друго, а дали ние си научихме нашата част от урока. Каза го съвсем ясно френският държавен секретар по европейските въпроси Пиер Льолуш: “Ние разчитаме на Румъния и България да поемат отговорност за собствените си граждани, тъй като преди свободата на движение в страните от Европейския съюз, всяка страна членка има задължение да осигури закрилата и интегрирането на собствените си граждани“. Най-добрият половин отговор, който прозвуча на това, даде българският вътрешен министър Николай Младенов. Той каза, че “всички български граждани, независимо дали се намират на територията на България или на други страни от ЕС, са длъжни да спазват законите на нашата страна и европейските изисквания“. Така е, всички граждани сме длъжни, според принципа, че имаме както равни права, така и равни отговорности. Но отговорът все пак е само половин отговор, защото Младенов забрави да добави какво самата България смята да направи, за да поеме отговорностите си. Обаче очевидно Льолуш не забравя точно за това, защото заяви също, че Франция разчита Европейската комисия да бъде “достатъчно бдителна” по отношение спазване правата на ромите за образование, работа и здравеопазване в собствените им държави съобразно подписаните договори. Имат се предвид присъединителните договори към Евросъюза, които предвиждат провеждането на редица мерки в тази посока. Не ме разбирайте погрешно – трябва да вземем мерки за интеграция на ромите не за да угодим на някакъв европейски чиновник или защото така пише в договора. Трябва да го направим, защото това е необходимо за самите нас, за развитието на обществото, което, както се знае, се движи с оборотите на най-бавната своя част. Интеграцията на ромите би означавала динамизиране на цялостния български живот. Тук принципът е същият като при борбата с престъпността и корупцията – не се борим с тях заради европейските изисквания, а защото те ни разяждат отвътре и ни пречат. И в същото време да попитам – някой да знае какво прави България по темата, има ли стратегическа визия как да се реализира ромската интеграция, има ли предвидени стъпки и дългосрочни финансови разчети? Специално подчертавам “дългосрочни”, защото, както са забатачени нещата, този процес ще продължи десетилетия, в него ще трябва да се впрегнат сериозни обществени усилия и ресурси…..За сметка на това ние от десетилетия се потриваме и озъртаме. Плюем циганите, когато ни създават видими проблеми, игнорираме ги напълно, когато не ни създават. Предпоследният напън за масова ромска интеграция, който си спомням, беше още от Татово време, когато се реши ромите в градовете да се разселват от гетото, като се пращат по едно-две семейства да живеят в панелен вход заедно с българи – с идеята да прихванат от тях някаква култура ли, що ли. Но стана така, че не циганите се българизираха, а българите до голяма степен се циганизираха, образно казано. Или не стана така? Да не говорим колко години продължиха после проблемите с обратното разселване. Последният напън за интеграция, който си спомням пък, беше по времето на тъй наречения цар – не цар Киро, граждани, Симеон имам предвид. Тогава бе обявено тържествено, че България се включва в някаква си десетгодишна европейска програма, наречена “Декада на ромското включване”. Не знам колко пари се изпапаха по този повод от страна на правителствените чиновници, но никаква декада не виждам реализирана наоколо. Нито пък приложена каквато и да било интеграционна мярка, която да е дала реален резултат. За сметка на това чувам през годините да се дрънкат нови и нови глупости, които в крайна сметка се трупат ли, трупат върху старите предразсъдъци. Не познавам по-кратък път към убийствената за всяко общество загуба на надежда, следваща убеждението, че нещата в него никога няма да застанат на истинските си места. Пламен Асенов svobodata.com