Малко са кратките конфликти, които са имали толкова големи и трайни последици. Точно преди половин век, между 5 и 10 юни 1967 г., Израел се изправя на три фронта срещу армиите на Египет, Сирия и Йордания, като им нанася смразяващо поражение.

Конфликтът, известен оттогава като Шестдневната война, промени геополитическата шахматна дъска в региона и много от последиците от него все още се усещат.

„Това не беше маловажно събитие. Тази война промени Близкия изток, защото имаше значителни последици за политиката в арабския свят, в Израел, за намесата на САЩ в този регион от света“, казва Кенет Стейн, преподавател по история на Близкия изток и политология в университета Емори в щата Джорджия.

„Последиците от конфликта могат да се усетят и половин век по-късно, когато все още не са известни напълно окончателните резултати от него“, допълва експертът.

Първата последица от войната става ясна на терена. Израел разширява територията под свой контрол, като отнема от Египет Синайския полуостров и Ивицата Газа, Голанските възвишения от Сирия и Източен Йерусалим и Западния бряг от Йордания.

Според Стейн през юни 1967 г. настъпва най-драматичната промяна на картата на Близкия изток след споразумението Сайкс-Пико от 1916 г., чрез което Франция и Великобритания си поделят зоните на влияние в териториите на Османската империя още преди очакваното й поражение в Първата световна война.

Бързата победа изненадва и самите израелци, които преминават от страх към еуфория.

„Израел нямаше планове да влиза във война и да завладява арабски територии. Целта беше да нанесе удар на египетската армия по начин, който представлява заплаха. Ако прочетете декларациите по минути от заседанията на израелското правителство по време на войната и в последвалите я седмици, ще забележите несигурност какво да се прави с тези територии“, отбелязва Стейн.

Заплахата от унищожение

Усещането за неизбежен конфликт се носи във въздуха от няколко седмици. На 14 май египетският лидер Гамал Абдел Насер мобилизира хиляди войници на границата с Израел и Синай и след това иска изтеглянето от зоната на силите на ООН, които присъстват там от 1957 г.

На 22 май Египет блокира преминаването на израелски кораби през Тиранския пролив, затваряйки единствения достъп на страната до азиатския пазар и прекъсвайки петролните доставки за Израел от основния му доставчик по онова време Иран. Решенията са придружени с тежки заплахи.

„Армиите на Египет, Йордания, Сирия и Ливан са на границата с Израел..., за да се изправят пред предизвикателството, зад нас са армиите на Ирак, Алжир, Кувейт, Судан и всички арабски страни. Този акт ще удиви света. Днес ще разберат, че арабите са готови за битката. Идва критичният момент. Достигнали сме до етапа на сериозни действия, а не на декларации“, казва Насер в реч от 30 май.

Египетският лидер заявява ясно, че в случай на конфронтация целта ще бъде унищожаването на Израел. И не е единственият. Тогавашният сирийски министър на отбраната Хафес Асад, баща на настоящия сирийски президент Башар Асад, обявява, че е готов да започне конфликта.

Американският философ Майкъл Валцер казва, че докато Египет е на ръба на военна треска, празнувайки очакваните победи, хората в Израел живеят с усещане за заплаха и слухове, предвещаващи бъдещи бедствия. Местните правят нервни покупки, които опразват магазините от храни, а в същото време военните гробища се пълнят с хиляди гробове.

Сутринта на 5 юни 1967 г. правителството на премиера Леви Ешкол извършва изненадваща въздушна атака, която унищожава 90% от военните самолети на Египет, които дори нямат възможност да излетят. По същия начин оставя извън играта и военно-въздушните сили на Сирия.



„Израел се чувстваше задушен и трябваше да отпусне възела на шията си“, казва Стейн, обяснявайки израелското решение да извърши първата атака.

Той допълва, че военната доктрина на страната винаги се стреми да отнася военните конфронтации на територията на противниците, защото война на собствената й територия би предизвикала огромно количество жертви заради малките й размери и високата концентрация на населението й на едно и също място.

Упадъкът на панарабизма

Въпреки индикациите, че арабска атака е неизбежна, някои анализатори смятат, че Насер нямал намерението да започва война, а агресивното му говорене имало за цел да го представи като лидер на арабския свят.

В това положение Израел е подложен на икономическа блокада и е заплашен от възможността за военна атака във всеки момент. Но избухва война и Египет преживява поражение, което означава сериозен удар за Насер и за панарабската идеология, проповядваща политическо и културно единство на арабския свят, която започва да пуска корени в националистическите движения.

„По онова време Насер е най-важният арабски лидер. Той е основател на Движението на необвързаните страни и е най-видният революционен лидер от левицата в региона. Много е харизматичен, но поражението през 1967 г. се отразява драматично на репутацията му и промяна баланса на силите в региона“, отбелязва Натан Сакс, директор на Центъра за близкоизточни политики в Брукингския институт във Вашингтон.

Според Стейн Шестдневната война е началото на края на панарабизма. Експертите смятат, че тя е една от причините за последвалия възход на ислямистките движения в арабския свят.

Палестинската кауза

Резултатът от конфликта има директно въздействие върху палестинската кауза, която е обща за арабските държави, обединени в отхвърлянето си на Израел. Преди 1967 г. голяма част от палестинците живеят под суверенитета на Йордания и са граждани на тази държава, тъй като останалите страни не им дават гражданство.

По онова време централна тема са бежанците и техните потомци - хора, които са живели в днешен Израел и които бягат по време на войната от 1948-1949 г.

„След Шестдневната война арабските държави вече не са толкова заинтересовани да се борят за палестинците и насочват усилията си към възвръщане на собствените си територии. Палестинските организации губят вяра, че другите ще ги спасят. Тогава се появява независимо палестинско движение с националистическа кауза, което опитва да привлече вниманието на международната общност“, казва Стейн.

Той допълва, че палестинците прибягват до собствени насилнически средства, за да защитят каузата си, което води до отвличания и атаки срещу израелски граждани и еврейски институции в цял свят. Пример за това е убийството на 11 израелски спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г.

Зрънце мир

Но Шестдневната война помага и за появата на нови възможности за мир между Израел и арабските съседи. Според експертите конфликтът прави възможни последващите споразумения за мир с Египет (1979 г.) и Йордания (1994 г.), както и провалените преговори за мир със Сирия.

„Преди войната от 1967 г. имаше малко възможности за преговори. Главно защото арабските държави очакваха просто да съкрушат Израел и да го изтрият от картата на света“, каза Сакс.

Според него след края на конфликта от 1967 г. ситуацията е различна, защото Израел има инструменти за преговори. „Тогава мнозина започнаха да разсъждават прагматично за това как да се справят с факта, че Израел съществува“, отбелязва Сакс.

Пробив в мирните преговори настъпва обаче едва след края на войната от Йом Кипур от 1973 г., когато Египет и Сирия извършват нападение срещу Израел в най-свещения ден в еврейския календар. Тогава започват и първите мирни преговори.

„Ако Насер не беше загубил Синай, Ануар Садат (неговия наследник) нямаше да полага усилия да си го върне. За да го постигне, той трябваше да подпише мирен договор с Израел. Това промени естеството на конфликта, защото оттогава най-могъщата арабска държава вече не беше във война с Израел“, отбелязва Стейн.

Експертът допълва, че Шестдневната война бележи началото на по-голямата американска намеса в региона и дава на Вашингтон важна роля в мирните преговори между Израел и арабските държави. Дотогава външната политика на САЩ към Близкия изток е насочена към гарантиране на сигурността на Израел, но участието им в региона по никакъв начин не може да се сравни с последвалото развитие.

До 1967 г. основният доставчик на оръжие за Израел е Франция, а не САЩ. „От 1971 г. САЩ се превръщат в плах посредник, а след войната от 1973 г. до момента доминират в преговорите между араби и израелци. Те стоят в основата на всички мирни усилия в региона. Сега Вашингтон е важен играч в арабско-израелския конфликт, а това не беше така преди 1967 г.“, посочва Стейн. 

Вътрешната дилема

Когато на третия ден от войната от 1967 г. израелската армия успява да установи контрол над Стария град на Йерусалим, тогавашният премиер Леви Ешкол коментира: „Дадоха ни добра зестра, но тя идва с булка, която не ни харесва“.



„Западният бряг и Западен Йерусалим са най-свещените места за евреите и това промени динамиката в Израел. Войната помогна за появата на религиозния ционизъм, различен от светския ционизъм, който доминира дотогава. След 1967 г. има хора, които виждат в победата намерението на бога да върне тези територии на Израел. Това имаше драматични последици за израелската политика, която започва да се съсредоточава повече върху териториите и по-малко върху икономиката и други въпроси“, отбелязва Сакс.

Друга вътрешна последица е, че оттогава страната се измества идеологически от центъра към център-дясно. Освен Йерусалим, Израел успява, по време на Шестдневната война, да установи контрол върху цялата територия под британски мандат в Палестина.

„Израел упражнява контрол над територии, в които сега живеят милиони палестинци. Това е временна ситуация, която се запази половин век“, отбелязва Сакс.

Окупацията на палестинските територии, в които Израел построи и заселнически селища за собствените си граждани, е източник на сериозни критики, на обвинения в нарушаване на човешките права и осъждане от международната общност, включително с многобройни резолюции на Общото събрание на ООН, където палестинската кауза се ползва с подкрепата на мнозинството.

Според Сакс това положение създава огромна дилема. „Ако Израел включи Западния бряг в територията си, ще се промени напълно като държава и вече няма да има еврейско мнозинство. Самата идея за създаване на еврейска държава ще бъде обезсмислена. Ще има голям риск от гражданска война, както се случи в Босна и Ливан“, смята експертът.


Според него разумна алтернатива е изтеглянето на Израел от Западния бряг, за да позволи създаването на палестинска държава, но в този случай ще се сблъска с проблема със сигурността.

„До момента намеренията за постигане на мирно споразумение с палестинците се проваляха. Когато Израел се оттегли доброволно от Ивицата Газа, това доведе до по-голяма война с ХАМАС“, отбелязва Сакс.

Така, между сигурността и демокрацията, Израел се сблъсква с фундаментална дилема, която не може да разреши 50 години след Шестдневната война.

Източник: Profit.bg.