Попитали радио Ереван можеше ли в България фашизмът да бъде победен без участието на Съветската армия? Прочутата с компетентността си станция отговаря: Можеше! Ако в борбата срещу Хитлер имаше толкова участници, колкото активните борци,  които се пръкнаха след Девети септември 1944 година.

Същият въпрос може да бъде отнесен и в по-ново време: Възможно ли бе, Тодор Живков да бъде свален без Москва? Отговорът звучи почти идентично: Можеше, ако срещу него се бориха толкова дисиденти, колкото се обявиха след 10 ноември 1989 година.

Биографиите на самопровъзгласилите се нови борци си приличат по това, че всичките те съвсем кротко и прилежно са служили на старата соцвласт, а в демократичната видяха голяма каца с мед. И извадиха лъжиците.

10 ноември 1989 година идва и всички се обявиха за врагове и мъченици на Живков. Принцовете например, децата на партийната върхушка, родиха АСО, която се превърна в най-антикомунистическата партия в новото ни време. В редичката на репресирани от БКП се наредиха хорица, които много години с гордост носиха партийния си билет, но побързаха да го хвърлят веднага щом усетиха другия, да го наречем, задокеански вятър.

Но в и иначе безметежната социалистическа България, която не роди Лех Валенса и Вацлав Хавел, е имало хора, които са обрекли бъдещето, надеждите на близките, дори живота си, издигайки глас, в защита на истинската свобода и демокрация. Тях обаче не ги видяхме с изперени два пръста на трибуните на сините митингите, в парламента, по телевизиите. Те остават неизвестни до днес.

През март т.г. се състоя премиерата на филма “Агресията”, на известната кинодокументалистка Анна Петкова Освен безспорните си професионални качества тази лента има и голямото достойнство да бъде откривател . Тя разказва за трима млади мъже, истински дисиденти, които обаче, никога след това не развяваха мъките си, преживени в миналото като знаме, с което да осребрят настоящето и бъдещето си.

Всичко се случва през фаталната за света 1968 година, разказва филмът “Агресията”: Във Франция студентите окупират университетите и Де Гол пада от власт, Америка воюва в Виетнам, убиват Мартин Лутър Кинг, борец за граждански права за чернокожите, а след него и кандидат- президента Робърт Кенеди. В същото време в София се танцува и пее. Таланти от цял свят са се събрали на Деветия международен фестивал на младежта и студентите. Четиримата от “Бийтълс” също искат да участват. Решението на ЦК на БКП е това да не се допусне.

На 21 август заглавията на челната страница на родните вестниците съобщават , че български войски са влезли в Чехословакия в състава на братските армии от Варшавския договор. Задачата им е да потушат контрареволюционния метеж, който има за цел да отклони страната от социалистическия й път. Това накратко разбира обществеността у нас в първия ден на най-голямата армейска акция след Втората световна война. Статистиката ще отбележи, че в нея са участвали 300 000 войници , 6000 танка, 3000 оръдия и 1000 бойни самолета от СССР, Унгария, тогавашната Германска демократична република, Полша. България е представена от два мотострелкови полка с над 5000 войници и офицери. Един от тях, редник от втори взвод на шеста рота – 12-ти МСП в град Елхово бях аз. Затова ще си позволя в част от разказа си да говоря от първо лице.
 

Жертви паднаха още в първия ден на агресията


Окупацията: Банска Бистрица

На 20 август 1968 около обяд ни раздават по четири пълнителя или 120 бойни патрона. Това не беше се случвало никога през отиващата си наша двегодишната служба. Полевият ни лагер е в девствените гори близо до гр. Чоп /СССР/, там където се събират съветската, унгарската и чехословашката граници. За да стигнем доту,к сме прекосили Черно море от Бургас до Одеса, и сме пропътували близо 1200 км с влак. От месец чакаме какво ще реши за Чехословакия съветският партиен вожд Леонид Брежнев. КПСС никак не харесват политиката на Александър Дубчек, който отскоро оглавява партията на чехословашките комунисти. Обвиняват го, че залита на запад, че ще извади страната от Съюза за икономическа взаимопомощ и Варшавския договор, че води антисъветска политика, като допуска чехите открито да се подиграват на руснаците.

Дните текат бавно и неясно. Последната среща на двамата лидери става на граничната гара Черна над Тиса. Вагоните им се събират, и след часове всеки тръгва в своята посока, без високопоставените им пасажери да покажат и носовете си навън. Това е ясен знак, че не са се разбрали и че идва часът, в който влизаме в историята. Никой не ни пита искаме или не.

Следват митингите. Командирите говорят развълнувано и интернационално. Казват, че на всяка цена трябва да помогнем на нашите чехословашки другари. Че спасението на социализма е в наши ръце и че... ни е разрешено да стреляме, ако ни нападнат.

В първите часове на 21 август вече сме от другата страна на границата. Пресичаме спящи села. На разсъмване говорителят по радиото почти крещи. Различаваме думата окупация. В околностите на град Кошице работници от захарните заводи мятат по машините ни грамадни глави цвекло. С жестове казват: Връщайте се обратно. Пътуваме към крайната ни, предварително обявената ни цел- Банска Бистрица. Полкът трябва да превземе града. Така каза командирът. По спирките хора чакат автобус на път за вилите си. Въоръжената ни колона спира до тях. Не сме от най-приятните гледки. Брадясали войници с каски, бронетранспортьори, танкове и заемащи позиция оръдия. В погледите им се чете уплаха. Градът е красив, слънчев и безлюден. В съзнанието ни митът за контрареволюцията  вече е разколебан. Полека лека най-обикновени хора: жени с колички, домакини тръгнали на пазар, старци с вратовръзки се приближават и ни питат едно и също: Защо сте дошли. Отговорът ни: За да ви спасим!- им звучи смешно. Не сте никакви спасители. А какви сме тогава? Само след ден по всички улици, витрини, стени ще пише: Окупатори. С добавката: Вървете си вкъщи! Добра идея. Но такава заповед нямаме. Напротив: Оставаме, строим лагер над града и започваме да охраняваме печатниците и редакцията на местния вестник “Смер” , който в статия не е одобрил нашето влизане. Два БТР-а денонощно патрулират пред вратата му. Влизането е забранено, вестникът-също. Нелегално обаче той продължава да излиза. Съветският комендант нарежда да се махнат всички черни знамена, опънати в знак на траур за жертвите от нашествието ни . Улиците и витрините се чистят от лозунгите. Портретите в прослава на Александър Дубчек и президента Лудвиг Свобода, герой на Съветския съюз, обаче остават. Носят ги вместо значки. На гърдите си. Продължаваме да стоим денонощно на пост пред печатницата. Вече не сме интересни дори и за местните пияници. Хората си имат други грижи. Преди очите им сковаваща зима за миг прогони напъпващата пролет.

Оставаме в Банска Бистрица до края на октомври. В България ни посрещат като герои, въпреки че „героите” на тази драма са други. Ние бяхме част от миманса. Кукли от спектакъла, наречен социалистическа солидарност. Нашето поделение се върна, без да изстреляме и един патрон . Не проляхме кръв нито наша, нито чужда. От това ни опази всевишният.

Другият български полк, който участва в операцията, охраняваше летището в Прага. На 9 септември там бе убит Николай Цеков Николов от село Бъркачево, Врачанско. На двадесет години. Официалната версия бе, че е загинал на поста си. Другата е, че местни момчетии са го подлъгали да тръгне с тях. Тялото му бе намерено в село Нови Друм. По-късно там построиха малък мемориал. В родното му село пък му издигнаха паметник. След десети ноември бронзовата фигура изчезва, а Никола престава да бъде герой. Обяснението: Загинал е за каузата на социализма.
 

Вървете си вкъщи!


Героите: София
 
В София окупацията се приема без видимо вълнение и шум. Трима поети: Валери Петров, Блага Димитрова и Биньо Иванов написват: „Самозапалване”, „Клада” и „Пражки бензин”. Никой обаче не знае, че трима студенти второкурсници от Историческия факултет на Софийския университет се захващат с нещо далеч по-рисковано. Водачът Едуард Генов е бунтар, човек, весел с идеи различни от общоприетите, който органически не понася строя, в който живее и неправдите. Той предлага на колегите си Александър Димитров и Валентин Радев да напишат и разпространяват позиви срещу агресията. Текстът е: „Вън войските на марионетката Живков от Чехословакия”. Наред с това настоява да се информира обществеността за терора на Червения площад в Москва, срещу недоволните и протестиращи против агресията руснаци. Въпросът към българите е: Какво правиш ти?

Разбира се, подобни идеи по това време не се приемат с ръкопляскания. Страхът е сковаващ и оправдан. Ние не сме като останалите, ние протестираме, въпреки страха, говори Едуард. След кратко колебание и другите двама се съгласяват.

267 позива се разпространяват на 19 и 20 септември в София. Всеки има свой район. В следващите дни трябва да продължат и в Пловдив. Тримата обаче не знаят, че близък техен приятел, човекът, който предлага акциите им да прераснат в диверсии с от по-голям мащаб, е предател. По-точно доносник на Държавна сигурност. По това време в новосъздадения към ДС Шести отдел, „обгрижващ” интелектуалците, работят над хиляда души. Въпросният агент е твърде стриктен и точен в докладите. Той обяснява, как се пишат позивите, къде се пръскат, дори външните и характерови особености на конспираторите.

ДС вече си играе като котка с мишки. Хватката се затяга. Скоро черни волги прибират и тримата. За миг животът се преобръща и отваря новата си, фатална страница. Едуард Генов по време на следствието всячески се старае да поеме цялата вина и да оневини останалите. Той е осъден на пет години затвор, с вътрешни присъди остава зад решетките дванадесет. Косата на Александър Димитров побелява за една нощ , присъдата му е три година, а на Валентин Радев-две.

След като излиза от затвора, на Едуард не разрешават да продължи образованието си. Интерниран е далеч от София. В родопското село продължават да го преследват. Той е заместник- председател на Дружеството за защита на правата на човека, начело с Илия Минев.

През 1988 година Генов и съпругата му са арестувани. Дадени са четири дни семейството, което има и две малки деца, да напусне страната. Заминават за Виена. После за Америка. Живеят в ужасни условия в Сан Франциско, без пари и без грижи. След година заминават в Сакраменто. Бунтарят следи какво става в страната след 10 ноември 1989 година. В България всеки ден се пръкват нови дисиденти. Неговото име е неизвестно. Отива си от този свят тъжен и разочарован.

Александър Димитров и Валентин Радев успяват да завършат образованието си и всеки тръгва по своя път, отдаден на любимата професия. Приятелят, който ги е предавал през всичкото време, който преобърна съдбата и почерни живота им, е жив и здрав. Дори бе поканен на премиерата на филма. Но не дойде.
 
Исак ГОЗЕС
в. "ШОУ"
 

П.П. След дни е 21 август. Денят, в който преди 48 години започнаха събитията, за които ви разказахме. Това, струва ми се, е достатъчен повод Националната ни телевизия да покаже „Агресията”. Не само заради побелелите, които помнят, но и заради младите, които да знаят.




„Агресията” е продукция на „Гала филм” с подкрепата на ИА „национален филмов център” и БНТ. Режисьор е Анна Петкова, сценарият е дело на Калина Андролова и Анна Петкова, оператор - Христо Ц. Ковачев, композитор - Ценко Минкин, монтаж - Малин Арнаутски, продуценти Галина Тонева и Кирил Кирилов.

Филмът е отличен с наградата на Съюза на българските филмови дейци на кинофестивала „Златен ритон ’15”. Награда на Българската филмова академия 2016 за най-добър документален филм. Награда на Българската филмова академия 2016 за режисьор на документален филм.