Къде е Америка? Това е като когато стар приятел, с когото не си бил в контакт от години, се чудиш дали мълчанието му означава, че губи интерес към теб, или просто е твърде зает сега.

Америка беше навсякъде, доминиращият говорител в световните дела, добре дошъл приятел и много опасен враг. Тя се намесваше винаги, когато чувстваше, че нейните интереси или ценности са застрашени.

Често нейното участие беше нежелано и понякога не подобряваше ситуацията, но тя имаше надеждна сила, платежоспособност, стабилност, генерирани от военна мощ, просперитет и национално самочувствие.

Можеше да й се възхищават, можеше да я осъждат или демонизират, но трябваше да се съобразяват с нея, пише британското списание The Spectator в материал, цитиран от Фокус.

Сега Америка се отдръпва от всичко това. Вижте как Джо Байдън се колебае от груби предупреждения до неразбираеми бъркотии относно предполагаемата война в Европа. А Китай, междувременно, се възползва от тази слабост, като отново изпраща изтребители в идентификационната зона на ПВО на Тайван.

Много американци предпочитат да не се намесват в това, което смятат за далечни проблеми. И този път причината е Ирак и дори някои от консерваторите, които подкрепиха този конфликт, се превърнаха в антивоенни, новооткрити пацифисти.

Според тях намесата на САЩ в чужбина е самоунищожителна амбиция, на която се принасят в жертва американските момчета. И има достатъчно кризи, с които американците трябва да се справят в собствената ни страна.

Тези консерватори, както и техните либерални и леви опоненти, сега единодушно отхвърлят доктрината на Буш, както бе изложено във втората встъпителна реч на Джордж У. Буш:

"Политиката на Съединените щати е да търсят и подкрепят растежа на демократичните движения и институции във всяка страна и култура, с крайната цел да се сложи край на тиранията в нашия свят."

Но доктрината на Буш - дръзка в своя идеалистичен плам и обхват - беше в основата си неконсервативна.

Човекът, смятан от американските прогресисти за аятолах Хомейни в каубойски ботуши, може би е бил последният либерален президент на Америка, последният президент, който говореше безкомпромисно и без цинизъм за американските ценности и тяхното универсално приложение. Разбира се, опитът да ги приложи, зарови доктрината му в пропитите с кръв пясъци на Ирак.

Въпреки това, откровеното отхвърляне на умилостивението и моралния релативизъм на Буш все още звучат добре:

„Америка няма да се преструва, че затворените дисиденти предпочитат своите вериги, или че жените приветстват унижението и робството, или че всеки човек иска да живее на милостта на тираните.“

Може да не е възможно всяка страна да се превърне в либерална демокрация. Възможно е това дори да не е желателно. Но, по дяволите с всички тези глупости, които бълват и либерали, и постлиберали, че между вериги и урните за гласуване всъщност няма по-съвършена система.

Дори когато Америка изостави ролята си на глобален лидер, светът трябваше да разчита на архитектурата на международното сътрудничество и управление, създадена от по-ранна, по-ориентирана към външния свят Америка. Оставени без надзор твърде дълго, тези механизми стават все по-уязвими.

Владимир Путин и Си Дзинпин знаят, че международният либерален ред е по същество американският ред, налагането на американските ценности върху целия свят и следователно проекцията на американската мощ.

Нарушавайки този ред, като покорят Украйна или анексират Тайван ще нарушат американската хегемония. Сега се решава въпросът в каква посока ще тръгне светът и кой ще го управлява, заложена е по-нататъшната съдба на света, както не е била от 1945 г. насам.

В САЩ някои консерватори не се интересуват от защитата и насърчаването на американския либерализъм, който сега са започнали да разглеждат като източник на морален упадък в своята страна. Ако не друго, тези отдясно се възхищават на Путин като силен, антилиберален лидер, който дава приоритет на националната идентичност, гордост и сплотеност, а не на парада от местоимения, в какъвто се е превърнало западното политическо лидерство.

Сегашната линия на тези неоконсерватори е, че противопоставянето на нахлуването на Путин в Украйна ще отклони вниманието от по-голямата заплаха от Китай. В интерес на истината, те биха намерили какво да харесат и в стремежа на Пекин към национално възраждане и презрението към американския нарцисизъм.

Американската десница започна да прилича на антивоенните европейци, над които някога се подиграваше. Заради това, че оправдават руската агресия или защото са готови да отхвърлят основни принципи като суверенитет и самоопределение, да включиш телевизионния канал Fox News днес е като да заемеш място в лекция по международни отношения в типичен западен университет.

Възниква въпросът: какво, ако успеят да намерят нещо, с което не могат да се съгласят в статия на Ричард Саква, публикувана наскоро в рубриката Coffee House. Професор Саква ни уверява, че руската инвазия и окупацията на Крим е била „отбранителна стъпка“ и че „за да защити собствената си сигурност, Русия иска Украйна да бъде неутрална, приятелска, многоезична“.

Ако има нещо, което държи Владимир Путин буден през нощта, това са правата на езиковите малцинства. Това „не е прекомерно желание“, казва проф. Саква, но то се оказва напразно, неосъществимо поради решението на Запада да „въоръжи и аплодира един войнствен и враждебен съсед“. С други думи, професор Саква вярва, че Тони Сопрано би спрял да пребива и убива хора, само ако ФБР спре да ги моли да влязат в програмата за защита на свидетелите.

Отрезвяващо е, когато видите такава съгласуваност между антизападната левица и новата антизападна десница, глобалната умора на Америка от неореалистичните нагласи „който е по-силен, е прав“, отстъпването на либерализма и неговите все по-популярни потенциални наследници, е отрезвяващо. Но това е депресиращо, когато потърсиш лидерство от Съединените щати и намериш страна, която вече не иска да бъде лидер. Москва и Пекин атакуват световния ред, притискайки го с клещи. Къде е Америка?