Едно е да триумфираш на бойното поле, а съвсем друго - да управляваш. Талибаните не се поучиха от грешките на Запада и това може да се окаже фатално за тях, пише в коментара си "Системата на талибаните е обречена на провал" Сандра Петерсман.

Ето какво още пише в коментара, цитиран от "Дойче Веле":

Афганистан отново е репресивно ислямско емирство, което се крепи на насилието. Достатъчно е да споменем само едно име: новият министър на вътрешните работи Сираджудин Хакани от 2007 година насам е в листата на ООН с опасни терористи. А ФБР е обявило 10 милиона долара награда за залавянето му.

Смята се, че Сираджудин Хакани има близки връзки с Ал Кайда и носи отговорност за планирането на големи самоубийствени атентати в Кабул, включително и срещу германското посолство през 2017 година.

А какво означава за обикновените хора в Афганистан издигането на подобни министри?

Страна, в която жените, малцинствата и инакомислещите трябва да мълчат
Афганистанската политичка Хабиба Сараби, която е в Катар, в телефонен разговор наскоро ми каза, че се чувства "като самотна сламка по течението на реката" - безпомощна и зависима изцяло от посоката, определена от водата. С разтреперан глас тя призна, че се ужасява от мисълта за завръщането си в Афганистан: понеже е жена, понеже е политик и понеже принадлежи към малцинството на хазарейците.

Това шиитско малцинство открай време бива изолирано в сунитски Афганистан. Първият режим на талибаните (1996-2001 г.) го преследваше особено безжалостно. През 1998 година в Мазар-и-Шариф се стигна до масово избиване на хазарейци. 

Нима и днес Афганистан отново се превръща в страна, където жените, малцинствата и инакомислещите трябва да станат невидими, ако искат да оцелеят? Отделният човек изпитва несигурност не само тогава, когато над главата му е надвиснала непосредствена опасност от насилие - той е несигурен и тогава, когато знае, че някой всеки момент може да упражни насилие върху него. Безнаказано, защото притежава цялата власт в страната. Така днес Дамоклевият меч на страха е надвиснал над всички хора в Афганистан.

Пълно господство на едни, за сметка на всички останали
"Самотната сламка" Хабиба Сараби беше част от един Афганистан, който възникна в резултат от интервенцията на Запада след терористичните нападения на 11 септември 2001 година. Тя беше първата жена губернатор на провинция. После стана министърка за правата на жените, а по-късно се кандидатира дори за вицепрезидентка. Сараби беше сред онези четири жени, които само допреди седмици в Доха уж преговаряха с талибаните за мир.

Ислямската република Афганистан, която Сараби представлява, бе превзета и отменена от талибаните. В емирата, който те създадоха, жените вече не могат да заемат никакви политически позиции. Но дори и политици мъже, свързани с предишното правителство, днес и със свещ не можеш да откриеш - въпреки обещанията на талибаните, че уж щели да изградят ислямска система, в която да участват всички.

В емирството на талибаните няма място за политици като Хабиба Сараби.
В емирството на талибаните няма място за политици като Хабиба Сараби

Новият режим на талибаните възниква като абсолютно господство на победителите. Без жени. Без малцинства.  Без никакви "други". По този начин религиозните фундаменталисти правят същата фатална грешка, която навремето допусна и международната общност. В края на 2001 година САЩ и техните съюзници също по арогантен начин отхвърлиха предложението да преговарят с победените, тоест - със свалените тогава талибани.

Резултата всички го видяхме: афганистанската война ескалира. САЩ и НАТО я разпространиха чак до афганистанските села. А цената плати цивилното население. След 20 годишен престой международните войски се измъкнаха от бойното поле като куче с подвита опашка, а в момента талибаните са опиянени от победата си над една велика сила.

Талибаните постилат пътя към собствения си провал
Ала едно е да триумфираш на бойното поле, а съвсем друго – да управляваш през 21 век една бедняшка, мултиетническа държава с 38-милионно население. Въоръжената съпротива в Афганистан вече се надигна. Надигнаха се уличните протести на храбри жени и мъже. Бойците и демонстрантите снимат всичко със смартфоните си и целият свят наблюдава какво става в Афганистан.

Храбри жени и мъже в Афганистан вече протестират.
Храбри жени и мъже в Афганистан вече протестират

Неволята на хората в страната е огромна. Милиони гладуват и се лутат като бежанци в собствената си държава - насилието и гладът са ги изтръгнали от корените им. ООН предупреждава за надвиснала катастрофа и за нова вълна бежанци от Афганистан.

След 40 години войни страната изцяло зависи от финансовата помощ на международната общност, която обаче беше замразена, след като талибаните поеха властта. Икономиката колабира, а хуманитарните помощи трудно пробиват. И което и да било ново правителство в Афганистан би трябвало да има един-единствен приоритет: да помага и да закриля страдащото население.

А какво вършат талибаните? Те потушават с грубо насилие мирните демонстрации. Те искат да спечелят решаващата битка в Панджарската долина. Репресират журналисти. Забраняват музиката. Принуждават студентките да носят бурки. И прикриват убийствата, които извършиха от желание за отмъщение. 

Новата власт явно не е извлякла поуки от грешките на Запада
Радикалните ислямисти не могат трайно да управляват страната само с насилие, потисничество и забрани. Нито пък с безразличие, увъртания и лъжи.

Тази поука можем да извлечем включително и от пораженията, които претърпяха на афганистанското бойно поле Съветският съюз и западните демокрации.

Опитът да се утвърди демокрация в Афганистан се провали, защото беше едностранчив, повърхностен, половинчат и с мисъл само за властта. А сега талибаните са тръгнали да градят нов тоталитарен емират - една сигурна рецепта за това катастрофата да се задълбочи.

Защото гладът, несправедливостта и отчаянието са много опасни врагове - дори за онези, които смятат, че са извоювали пълна победа.