"Ние трябва да ходим оттук до Търново да протестираме, щото тук никой не протестира". Това ми казаха близки и познати, когато се прибрах в родния си град. После го чух и в морското градче, където бяхме на почивка - те пък ходели да протестират в Бургас.

Може би това е ключовото за протестите, на които сме свидетели в момента, както и за народопсихологията ни, не го казвам с лошо. Никой не иска да бъде сам юнак на коня, като в най-известната песен на Добри Войников, против чието сваляне от учебниците се вдигнаха куп онлайн протестъри.

Да протестираш сам е някак неуютно и неудобно - по-добре да си вземеш автобуса или коня я до Велико Търново, я до Бургас, вместо да се превърнеш в градско посмешище ала Йоло Денев, да си окачиш един надпис "Долу" и да излезеш на селския мегдан с риск да се окажеш единствен.

За целия си живот си спомням само един едноличен протестър, освен ексцентриците в столицата и областните градове, и той беше в селото на баба ми. Протестираше защо снимката му била попаднала на таблото "На тези хора да не се сервира алкохол", което навремето висеше във всички кръчми.

И кръчмарят му сипа едно малко, за да прекрати протеста - нещо, което в момента прави властта за всички нас.

У нас протестите потекоха на талази - никой не се чувства уютно да протестира сам, чуди се защо пък онези, дето минават с коли през кръстовището, не спрат и не протестират с него, а те може също да са тръгнали да протестират в Търново или Бургас, където няма да са единствените.

Това е и драмата на всички наши революции, изразени от гениалния Гео Милев в началото на "Септември": "Нощта ражда из мъртва утроба/ вековната злоба на роба,/ своя пурпурен гняв величав".

Ние позволяваме нашите протести да се изродят до "вековната злоба на роба" и до "пурпурен гняв величав", които, както знаем от историята, не водят до нищо добро, освен до раздираща омраза между хора, между които иначе не би трябвало да има разделителни линии.

Водят до локални конфликти между протестиращи и майки, каращи коли с малките си деца, до език, ескалиращ към ненавист.

Както и до реплики от типа "Добре поне, че Бойко даде 50 лева към пенсията, щото иначе градушката уби доматите и няма какво да продаваме, а пък и Юрдан почина и няма кой да гледа доматите". Дето ги е убила градушката.

Водят до прилежни комсомолски фрази, изречени от хора, на които трябва да им се позволи да пишат конституция само в домашни условия и с диктовка от учителя им от първи клас, и то с единствената цел да спрат да спамят във Фейсбук и да научат правописа на конкретната дума.

Всяка наша революция винаги е стигала дотам - ние сме недоволни, но нямаме проект, а стимулираме вековната злоба на роба, за да излезе той на много популярната напоследък първа линия и да измести всичко смислено и истинско, което протестите срещу правителството можеха да предложат.

Все пак утешително е, че познатите ме попитаха "Ти кажи сега какви са прогнозите - Славито ще спечели ли?" Почувствах се като в "Стани богат" и даже казах, че ще спечели. То все някой трябва да спечели от това, че всички пеят "Боят настава", но никой не знае нито кой го е написал, нито кой ще участва в боя.

Нито дали въобще ще има бой, или ще се пише конституция. За цялата тази ситуация Чехов е казал "Не знае човек чай ли да пие, или да се обеси".

Коментар на Стела Стоянова, Стандарт