Като се има предвид ядрената лудост на Северна Корея, какви са правилата, официални или скрити, за това кои държави може да имат ядрено оръжие и кои - не? Това пита Виктор Дейвис Хансън, историк от Института „Хувър“ в Станфордския университет в свой коментар във в. „Вашингтон таймс“, цитиран от БГНЕС.

Сложно е.

Във времената през 40-те и 50-те години на ХХ век, когато всеки имаше право, първоначалният ядрен клуб включваше само държавите с технологично ноу-хау, размер и пари за изграждане на ядрени оръжия. Тези реалности означаваха, че до началото на 60-те години само Великобритания, Франция, Съветският съюз и Съединените щати имаха ядрени способности.

Членовете на този малък клуб не се притесняваха, че много други народи биха направили такива оръжия, защото изглеждаше твърде скъпо и трудно за повечето.

По време на Студената война Съветският съюз и Съединените щати се придържаха към неизречено правило, според което победените врагове от Втората световна война - Германия, Италия и Япония - не трябва да имат ядрени оръжия. Независимо от финансовата и научната им способност да ги получат, и трите бивши сили на Оста имаха прекалено много исторически багаж, за да могат да получат оръжия за масово унищожение. Това мълчаливо съгласие очевидно все още остава.

Съветският съюз и Съединените щати също така неофициално се съгласиха по време на Студената война, че зависимите от тях съюзници, които имат способността да станат ядрени държави, включително страните от Източния блок, повечето западноевропейски страни, Австралия и Канада, няма да го направят. Вместо това те ще зависят от своите покровители суперсили за ядрено възпиране.

През 70-те години реалностите отново се промениха. Големи и/или научно вещи нации като Китай (1964 г.), Израел (1967 г.) и Индия (1974 г.) станаха ядрени. Често такива държави правят това с помощта на прозападни или просъветски покровители и спонсори. Останалата част от света очевидно сви рамене, вярвайки, че е неизбежно такива нации да получат ядрено оръжие.

Следващият кръг на разширяване на ядрения клуб обаче беше далеч по-безотговорен и по-опасен. Разпространението зависи от това дали по-бедните и по-нестабилни държави биха могли да се захванат с обогатяването на уран или да придобият тайно плутоний.

Стана ясно, че някои държави разработват ядрено оръжие, и бяха спрени от превантивни военни удари - като Ирак и Сирия. Други, включително Южна Африка, Украйна и Либия, бяха убедени да спрат своите ядрени проекти.

Пакистан беше рядък измамник, който успя да скрие ядреното си обогатяване, шокирайки света, когато изпробва бомба през 1998 г. Пакистан с основание прие, че щом дадена страна докаже ядрената си способност, се смята за твърде опасно да бъде върната назад чрез разоръжаване.

Въпреки това, до официалното превръщане на Северна Корея в ядрена държава през 2006 г. ядреният клуб остана малоброен (осем държави) и се смяташе, че е управляем. Защо?

Първо, изглеждаше малко вероятно тези ядрени държави, които бяха сравнително прозрачни и демократични (Великобритания, Франция, Индия, Израел и Съединените щати), да започнат ядрена война.

Второ, се смяташе, че напредналите, но автократични ядрени държави (Китай и Русия) биха загубили прекалено много от глобализираната търговия и националния си просперитет, за да започнат ядрена война, от която всички ще загубят.

Трето, всяка нестабилна и нарушаваща международните закони ядрена нация (Пакистан) се приема, че е възпирана и държана под контрол от намиращ се до нея ядрен съперник (Индия).

Ядрената способност на диктаторската Северна Корея (и вероятно най-скоро теократичния Иран) поставя нови опасности далеч отвъд простата аритметика на "повече ядрени народи, по-вероятна ядрена война".

Нито Северна Корея, нито Иран са демократични. Нито една от тях не е стабилна държава.

Нито има непосредствен ядрен съперник, който да ги възпира и да ги убеди да не се осмеляват да използват ядрено оръжие. И двете страни започнаха ядрените програми в тайна. И двете мразят Съединените щати и техните съюзници.

По-важното е, че техните явни нарушения на споразуменията за неразпространение на ядреното оръжие и тяхната забележима агресивност ще накарат сравнително мощни регионални съседи - като Египет, Япония, Саудитска Арабия, Южна Корея и Тайван - да обмислят развитието на ядрените си способности.

Тогава клубът може да стане голям бързо.

Не всички от тези потенциални ядрени сили са демократични. Но те споделят една проамериканска перспектива.

Една разочарована Америка може да почувства, че Китай и Русия са насърчили измамни страни като Иран и Северна Корея да разработват програми за ядрено оръжие, като егоистично са предположили, че ракетите на тези страни ще бъдат насочени на Запад, а не на изток. Така че сега Съединените щати са в парадоксална позиция. Те искат да се спре цялото разпространение на ядрени оръжия. Но Америка също така предполага, че следващите ядрени сили (за разлика от досегашните) ще бъдат проамерикански – своеобразно отмъщение към Китай и Русия, които позволяват на своите неконтролируеми приятели да развиват ядрени способности.

Организацията на обединените нации и международните организации за неразпространение на ядреното оръжие, макар и с добри намерения, досега са се доказали като импотентни.

Но въпреки хаоса, до 2006 г. имаше подразбиращи се правила за осемчленния ядрен клуб. Сега, след налудничавите заплахи на Северна Корея, тези общи предположения за ядрения покер са нищожни. И никой не знае какво да очаква. 

Източник: Виктор Дейвис Хансън, историк от Института „Хувър“ в Станфордския университет. Неговият коментар е публикуван във в. „Вашингтон таймс“, БГНЕС