"Ако трябва да съм съвсем честен, не помня кой е първият филм с Ален Делон, който гледах...

За мен, провинциалния задръстеняк, роден в началото на 70-те в кюстендилското панелно гето "Могилата" ходенето на кино беше единственото забавление извън дългите часове на свирене на етюти от Карл Черни и тайното зяпане на един брой на "Плейбой", скрит от брат ми (светла му памет) под леглото.

Та наистина не помня. Помня първия филм с Белмондо, който гледах (Професионалистът), но Ален Делон - е, той беше специален", пише в профила си във "Фейсбук" Венцислав Мицов. 

"Той беше всичко онова, което аз нямаше да бъда никога - красавец, силен, смел, бърз, но и непукист. Той палеше Житан без филтър, биеше се, ядеше бой, спеше с най-яките мацки и накрая винаги побеждаваше. Дали бе Зоро, дали бе ченге, дали бе бивш престъпник, все тая - той беше онова, което ние, обикновените скапаняци, никога няма да бъдем.

Детството ми премина в това да чета книги, да свиря и да гледам филми. Особено такива с Ален Делон и Жан Пол Белмондо.
Филм ноар. Нощ, вали дъжд. Инспектора, подгизнал, дебне от старата си таратайка и се налива с евтино уиски. Внезапно най-яката мацка излиза и се насочва към колата. После те правят секс, но тя го предава. Пребиват го, но той се измъква. И си отмъщава.

Не, такъв сюжет няма, аз си го измислих, но винаги в детското ми въображение си представях как това е мечтата на мен и на много други малчугани.

Минаха години. Киното умря. На мода дойдоха тъпите холивудски клишета, пластмасовите комикси, екранизирани за стотици милиони. Киното, от храм се превърна в част от МОЛ-а, място за ядене на скъпи пуканки.

Креативността на създателите на сценарии достигна до филми като "Каубои срещу извънземни", а качественото, истинско кино днес можете да гледате само в 2-3 бутикови киносалона в София, където ще си правите компания с още 5-6 зрители. Киното е мъртво. То умря днес, умря и със смъртта на Белмондо, и със смъртта на Фелини, Марчело Мастрояни, Еторе Скола, Джулиета Мазина.

Днес малцина се опитват да го възкресят, но имената са върде малко (за един Марти Макдона и един Дани Вилньов говоря предимно, както и за все още неотказалите се Тери Гилиъм и Вим Вендерс).

Днес хора като Ален Делон и Жан Пол Белмондо щяха да бъдат постоянен обект за кенсълкултурни акции. Неполиткоректността на онази арт генерация, която държеше да покаже светът такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто е в главите на няколко либералкомунистически организации щеше да изпрати флагманите си в съда. Постоянно. Докато се откажат.

Често се сещам, че днес от Ален Делон е останало нещо, което постоянно всички ползваме. Когато някой напише някаква критика, ние му отговаряме така: "Ти па си ного убав! Ти па си Ален Делон!!!" Никой от нас не е Ален Делон.

Човекът с борсалиното, оригиналният човек с маската на Зоро, човекът, правил киносекс с най-яките световни актриси, човекът, който можеше да се справи с всеки престъпник на света.

Не, ние не сме Ален Делон. Но съм горд, че Ален Делон беше част от моето съзряване, което ме изгради като човек, който ненавижда консерваторите, но не може да понася и либералите. Човек, който смята закона на Възраждане за образованието за пълна полюция, но ненавижда и факта, че днес говорим не за малката русалка, а за малкият русал...

Не, не съм Ален Делон. Но имах честта да бъда част от времето, в което киното изискваше мислене. И имах честта да бъда част от поколението, което ходеше на кино не за да яде пуканки, а за да бъде провокирано. 

Благодаря, мосю Делон!

За всичко! И най-вече за това, че никога няма да бъда Ален Делон! Дължа на вас повече, отколкото на образователната система на страната си. С или без ЛГБТИ пропагандата намираща се в главите на просъветските ни партии...