Зоран Заев хвърли кърпата в средата на ринга, май. В последното си интервю в събота, в седмичната коментарна емисия „Стадион“  на частното Радио „Канал 77“ при водещия, моя приятел Столе Наумов, Заев прогнозира, че през декември междуправителствена конференция с европейската комисия няма да има, пише "Труд".

И че ще трябва да се изчакат парламентарните избори в България (засега!)  в края на март, за да се случи това, което не можа в рамките на германското председателство на ЕС – да бъде направена първата стъпка към преговорите на страната му за членство в Европейския съюз.

С други думи, ветото на България от 17 ноември се потвърждава и трябва да се чака нова, по-подходяща ситуация за отпушване на процеса.
Преди да кажа каквото и да е за този ход на Заев, искам да споделя нещо с надеждата, че то може да се превърне в един вид индулгенция и извинение пред всички, които биха могли да ме обвинят в преднамереност или в „антизаевщина“.

И да кажа едно „Браво!“ на Любчо Нешков за работата, която свърши с интервюто. Но журналистът, който пръв преди всички у нас представи Зоран Заев на българската общественост, скромно казано, съм аз. Ако не се лъжа, де.

Бях тръгнал за Република Македония да снимам документалния си филм за БНТ за Битолския надпис. И понеже, както винаги, финансите за това никога не стигат, продуцентите от новините и от Сутрешния блок предложиха да подкрепят финансово проекта от своите бюджети, но с условието да направя някои интервюта, които после да включат в емисиите си. Звъннах тук-там в Скопие, използвах старите си връзки и се захванах с работа.

Направих интервю с проф. Любомир Д. Фръчковски, уредих си среща с лидера на тогава опозиционния СДСМ и кмет на Струмица Зоран Заев, отидох в централата на партията и работата се получи.

Най-интересното обаче бе след края на разговора, когато операторът Любо Станоев прибираше такъмите си и когато подхвърлих на Заев, че имам роднини в неговата Струмица. „А кои са - ами тези и тези, отговорих, а, че ние може и роднини да излезем“, със смях каза той...

Прескачам следващите дни, когато избухна така наречената „Шарена революция“ и бях спешно върнат от Битоля, където снимахме, в Скопие. Но когато се прибрахме в София и предложих интервюто, някои редактори учудено ме попитаха: „Коста, кой е този Заев?“. „Как кой!? Това е бъдещият премиер на Република Македония“, отговорих. Интервю мина в Сутрешния блок.

И сега по същество. Имам усещането, че и този път Зоран Заев проявява известно двуличие, в което доста хора го обвиняват.

Тази идея - да се изчакат парламентарните избори, за да се създаде в България по-добра ситуация за решение в подкрепа на старта на преговорния процес за членство, не е нова. Толкова не е нова, че се превърна в основна опорна точка на всеки, който се наема да прогнозира бъдещето на отношенията между София и Скопие. В това число и най-вече в политическия речник на премиера Заев.

Не може и да бъде другояче. След като наляво и надясно проповядваш истинско „приятелство и братство“ с колегата си Бойко Борисов, след като двамата сте превърнали вашите лични отношения в най-важния инструмент на двустранните отношения, с който решавате всички сложни въпроси и разплитате всички възли, и след като виждате, че Борисов е заклещен между твърдата позиция на своите коалиционни партньори, от една страна, и на президента, от друга, и е подложен на действието на меката сила“ на Берлин, Брюксел и Вашингтон (последната не е така „мека“, напротив!), нямаш друг изход освен този, да се опиташ да спасяваш авторитета на Борисов с оглед на това заедно с него да намериш решение, но в друга политическа и коалиционна ситуация.

Така правиш опит да спасиш и своя политически имидж на човек, който е отишъл твърде далеч в „приятелството и братството“ все с очакването, че то в един момент ще проработи в твоя полза.

Посланието на Заев е вече ясно - Бойко не е виновен, той е истински приятел на Македония, но тези около него му пречат да вземе правилното за Скопие решение, което да отвори пътя към преговорния процес за членство в Европейския съюз. Кои са тези около него - сетете се сами.

Може би това да е така, но ми се струва, че нещо в думите на Заев остава неизречено. Не края на март чака той и не парламентарните избори в България го вълнуват толкова. Инагурацията на 20 януари в Белия дом на новия президент на САЩ чака той, старта на работата на администрацията на Джо Байдън го вълнува, няма съмнение.

Ако Байдън като президент остане на своите позиции по Балканите от времето, когато беше вицепрезидент, то Скопие има всички шансове да получи важна, да не кажа, решаваща подкрепа за своите европейски аспирации. Атлантическите вече са задоволени с членство в НАТО, което донесе край Вардар доста ползи, но и изтърва някои съпътстващи щети.

Като например, измамното самочувствие в политическия елит, че щом държавата ти е част от геополитическия пъзел, който една велика сила иска да реши на Балканите, всичко става лесно и без особени усилия.

И че щом вече си вътре в атлантическото семейство, няма начин по същия лесен и мързелив начин да не се прехвърлиш и в европейското. Е, има известна разлика между принципите, върху които тези две фамилии функционират, но това вече е материя, върху която в Скопие предпочитат да не се задълбочават.

Другото е по-лесно: имаш „обичайния заподозрян“ България, пък и там е неспокойно, защото идват избори и краката на Борисов се клатят, няма нужда да вадиш нови оръжия, защото старите винаги са готови, пък и карантината с тези вечерни часове и забрани създават доста ожесточение, което трябва да избие нанякъде.

И още нещо - в същото това съботно участие в „Стадион“ Заев призна, че интервюто му, което разбуни духовете в страната му, всъщност, е било предназначено само за българската публика. Вероятно е искал да внесе известно успокоение в българското общество, че самият той лично има друга представа по спорните въпроси на отношенията с България, нещо такова.

Как си е представял ситуацията, в която разговорът излиза у нас, а не достига оттатък границата, не знам. Познавам някои от медийните му съветници, те не са чак толкова глупави, напротив.

И затова, ако в България интервюто все пак може да е свалило до известна степен напрежението, то двойно, дори много повече, предизвика буря оттатък границата.

До степен да върне страховете на хората с българско самосъзнание, че ще бъдат първите жертви („буквално!“, както ми каза разтревожен по телефона приятел и колега от Скопие) на обществената агресия, да изкара на светло отдавна забравени политически трупове, като някогашният лидер на СДСМ, премиер и президент Бранко Цървенковски, да предостави терен на опозицията да върне самочувствието си на основна „патриотична“ сила, да предизвика истински смут в редиците на управляващия СДСМ, чийто лидер е Заев, и да покаже за сетен път, че в обществото край Вардар няма достатъчно критична маса, която да го насочи към преоценка на собственото си минало.

А не съм и сигурен дали някога изобщо ще има.