Мирният договор между прабългарите и византийците е сключен през 680, а не през 681 г.
<i>Професорът по история Петър Петров е роден на 31 юли 1924 г. в с. Върбешница, Врачанско. <br /> <br /> Основно и прогимназиално образование получава в родното си село, а гимназиално във Враца (класически отдел). През 1949 г. завършва история в Историко-филологическия факултет на СУ &quot;Св. Климент Охридски&quot;. През същата 1949 г. е назначен за старши уредник в Музея на революционното движение в София. Завършва аспирантура през 1950-52 г. Специализира в Унгария и Югославия. Преподава в Софийския университет от 1952 до 1989 г. като хоноруван асистент, старши преподавател, доцент и професор. С дисертацията &quot;Въстанието на Ивайло&quot; става кандидат на историческите науки, а с дисертацията &quot;Образуване на българската държава&quot; - доктор на историческите науки. Освен в СУ е водил курсове във Великотърновския, Варненския свободен, Славянския и в Пловдивския университет, където доскоро преподаваше на историци и юристи. Професорът е член на факултетни, академични и научни съвети и организации, носител е на много престижни ордени и медали. </i><br /> <br /> - Бях един от първенците на класа, но живеех бедно: 5 години накрая на града в квартира без електричество, в края на всяка седмица по 24 км пеша до селото и обратно за храна, без тетрадки и учебници. За 5 години ми купиха ученическа фуражка и 2 чифта обувки - в гимназията не можеше да се ходи с цървули. А ученическата ми униформа бе от домашен плат - с нея изкарах и студентските години. Като ученик участвах в РМС. За прикритие ми бе възложено да се запиша в &quot;Бранник&quot; и да поддържам добри отношения с легионери. Заради членството ми в &quot;Бранник&quot; против мен бяха писани доста анонимни доноси с всевъзможни измислици, в продължение на няколко години бях подложен на разследване... След гимназията бях войник в Охрид през 1943 г., от януари до 15 септември 1944 г. - в Школата за запасни офицери в София - тук преживях американските бомбардировки на столицата и два пъти полагах клетва - към цар Симеон и към ОФ властта. От септември 1944 до януари 1945 г. бях командир на гвардейски взвод във Фердинанд (Монтана), след това взводен командир в бойната Първа гвардейска дивизия до края на април 1945 г., от месец май граничар - взводен командир в Доспат и последните месеци военнограничен комендант в родопското с. Борино. Малцина знаят, че съм ветеран от войната.<br /> <br /> <u><i><b>- С какво си спомняте студентските години?<br /> </b></i></u>- Що се отнася до ежедневието, това бе време на икономически трудности и на купонна система, а стипендии все още нямаше и повечето от нас трябваше да работят. Но, от друга страна, това бяха години на бурен политически кипеж и на огромен младежки ентусиазъм. <br /> <u><i><b><br /> - Какво научихте от работата си в Музeя на революционното движение?</b></i></u><br /> - От срещите с ръководителите на ВОЗ научих много неща за хора и събития, за които не се знаеше почти нищо. Присъствах на срещата, на която Вълко Червенков с удар на юмрук по масата обяви, че ХІІІ Русенска ВОЗ не съществува и че зоните в България са 12. Там се запознах с много донесения на агенти, внедрени в партизанските отряди и затворите. Сред тях бяха и донесения за трите зони, за които отговарях - VІІІ Горнооряховска, ІХ Шуменска и ХІІ Врачанска. След процеса срещу Трайчо Костов целият архив на Обществената безопасност бе предаден в МВР и доколкото знам, много от тези документи са изчезнали. Работата в музея за мен беше нещо като втори университет, но и първото голямо разочарование. Видях клюки и интриги между партийни дейци, кариеризъм и борба за власт. Разочаровах се и от директора, който започна да обсебва материали, да пилее пари (на жена си плати 20 000 лв. за предговор към бъдещия пътеводител на музея, който не е написан и до днес).<br /> <br /> <u><i><b>- Били сте преподавател над 50 години. В какво се крие магията на преподавателската дейност?</b></i></u><br /> - Няма магия, трябва да си добре подготвен, да си всеотдаен в работата, да обичаш и уважаваш студентите. <br /> <br /> <u><i><b>- Защо обръщате такова голямо внимание на изворите?</b></i></u><br /> - Историята се гради върху извори, върху факти. Историческият процес е като пъзел - всеки факт трябва да бъде поставен на мястото си. В момента привършвам подготовката за печат на дубровнишки извори за българската история от ХІІІ и ХІV век. Само онзи, който открива и обработва непознати материали, знае какво означава &quot;историческа тръпка&quot;.<br /> <br /> <u><i><b>- Кои са най-важните особености на средновековната историческа тематика?</b></i></u><br /> - Първото условие е много доброто познаване на езика на документите - за българската история това са средновековните гръцки и латински, и старобългарският. Второ, според любимия израз на проф. Хр. Гандев - &quot;тексткритика&quot;. Всеки извор (хроника, грамота, житие, надпис и др.) е документ на епохата си, той обслужва нечии интереси. Да вземем няколко примера. Терминът &quot;Тракия&quot; през различни времена има различен обхват и организация: до 680 г. това е римски диоцез, който обхваща цялата източна половина на Балканския полуостров на север чак до Дунава. И когато хронистите описват славянски нападения през VІ и VІІ в. в &quot;Тракия&quot;, в повечето случаи това се отнася до земите между Дунав и Стара планина. През 680 г., когато византийците били разгромени в района на Дунавската делта, прабългарите навлезли в &quot;Тракия&quot;, поради което Византия била принудена да сключи мир. Но военните действия се развили само в североизточната част на полуострова. Хронистите поставят събитията в две години, но тогавашната година е септемврийска. Приведени към нашата януарска година, събитията се развиват от пролетта до есента на 680 г. От това следва изводът, че сражения на юг от Стара планина не е имало и че мирният договор е сключен през 680, а не през 681 г. След 680 г., когато Византия загубва земите си на север от Стара планина, е създадена областта (тема) Тракия на юг от планината. Друг пример - Виргинската грамота на цар Константин Асен е фалшификат от края на ХІV век, тя е направена въз основа на оригиналната грамота - това показва сравняването й с други грамоти. Фалшифицирането засяга броя на подвластните на манастира селища. Много трябва да се внимава и при използването на терминологията. Говори се за византийско и турско робство. Но през средновековието господства феодалният, а не робовладелческият строй. Селяните не са роби, а собственици: притежават земя, инвентар и работен добитък. В същото положение е и градското население. По-правилно е да се говори за чуждо владичество.<br /> <br /> <u><i><b>- Кои са най-малко изследваните направления на средновековната българска история?</b></i></u><br /> - Не е направено достатъчно по отношение на средновековния български град: крепостно строителство и архитектура, занаяти и търговия, социална структура.<br /> <br /> <u><i><b>- Разкажете някои интересни случки от преподавателската си практика.</b></i></u><br /> - Случки много и най-разнообразни. Повечето от тях са свързани с неверни отговори, които са от категорията &quot;бисери&quot;. На въпрос с кого цар Калоян е сключил уния, отговорът бе: &quot;С римската папа&quot;. <br /> <br /> Понякога пък записвах на черната дъска имена, титли и термини на гръцки или на латински. Към името на славянския княз Бож написах на латински &quot;rex&quot;, т.е. княз. На изпита една студентка ми говореше за &quot;чех Бож&quot;. ...На друг изпит студент беше решил &quot;да ме шашне&quot; със &quot;страхотни знания&quot;. <br /> <br /> Като говореше за битката при Ахелой през 917 г., той започна да разказва какви части са участвали от двете страни, колко души имало във всяка част, броя на ранените и убитите, къде се намирали самият цар Симеон и византийският военачалник. Говореше и не спираше. Когато завърши, казах: &quot;Много добре. А сега да чуем имената на убитите от двете страни&quot;. Друг случай. Студент отличник на изпит под развитите въпроси имаше и &quot;пищови&quot;. Оставих го последен. Вместо да говори, той си подаде книжката и ме помоли да му пиша двойка. Казах му да седне и да отговаря. Отговорът беше отличен. Попитах го защо е прибягнал до &quot;пищови&quot;. Той се разплака и успя само да каже: &quot;Заради момичетата&quot;. Оказа се, че те го подигравали, че е страхлив, че не може да измами един преподавател и никоя не искала да ходи с него. Върнах му &quot;пищовите&quot; и му казах: &quot;Иди при колегите си, покажи ги и кажи, че си успял&quot;. <br /> <br /> <b>Едно интервю на Мирослава ПАНАЙОТОВА</b>