Приятелят ми, свободолюбивият поет Кръстьо, бе убит, но стана знаме за всички, които се борят против диктатурата – била тя Хитлерова, сталинска или тодорживковска
<em>Одисеята на 88-годишния сега Кръстьо Павлов започва със 115-те дни в ареста на Държавна сигурност в Благоевград. Първото обвинение, според архивите на ДС, е за анархистична вражеска дейност. Роден е в Св. Врач на 19 декември 1927 г. Родителите му са бежанци от Егейска Македония - с. Крушево. Заселили се в Св. Врач, сега Сандански. Завършил прогимназия и гимназия в родния си град, след това, когато трябвало да следва, не е приет, защото не представя препоръка от Отечествения фронт. </em><br /> <br /> - През 1948 г. ме изпратиха трудовак в Симитли - разказва Кръстьо Павлов. - През същия м. март започна акцията срещу горяните - така наречената група на Герасим Тодоров. Имах индиректна връзка с тях покрай някои мои близки, като Асен Бояджиев, който бе служител в една кооперация. На него доставях литература, предимно анархистическа. И за тази моя дейност в моето досие установих, че съм бил следен още от 1945 г. <br /> <br /> В щаба на Трудовите войски помощник-командирът Борис Петров<br /> <br /> държа пистолет на главата ми с думите: &bdquo;Знаем всичко за теб, не продължавай, защото ще получиш куршум!&rdquo;.<br /> След това никъде не ми даваха работа. Живеех в село Петрово, но не съжалявах, защото там бе гнездото на анархистите. <br /> <br /> <strong>- Кой ви въведе във вашата анархокомунистическа дейност?</strong><br /> - Бях под влиянието на моите двама братя - единият &ndash; Радко, бе с две години и половина по-голям, а другият &ndash; Славейко, с осем години и половина. Той беше участвал активно в антифашистката борба по царско време, тогава бе изпратен и в така наречените черни роти, т. е. наказани войници за &bdquo;антидържавна дейност&rdquo;. <br /> <br /> Славейко настояваше и ми даваше да чета книги на видни анархисти. <br /> <br /> През 1949 г. се бях заел да издам нелегално едно вестниче за Христо Ботев. По това време работех като ученик в една печатница в София. Събирах букви от печатницата, когато станаха достатъчно за един Ботев лист от 4 страници, ги изпратих в тъмни буркани на мои познати. В София бях нелегален, не можех да напускам Сандански без открит лист. Ходех пеша до гарата и се качвах на &bdquo;конските вагони&rdquo;. Когато листът беше готов, тръгнах вечерта от Сандански за София, но тази вечер нямаше, за жалост, товарни вагони. <br /> <br /> <u><strong>Носех вързопа с 86 броя от Ботевия лист</strong></u><br /> <br /> Качих се на пътнически влак отвън на стъпалата. На гара Пирин обаче ме видяха, развикаха се, влакът спря, дойдоха, хванаха ме и с милицията обратно в Сандански. Държаха ме два-три дни и ме върнаха в окръжната Държавна сигурност в Благоевград. Голяма им беше радостта там, като ме видяха. Още същата вечер ме разпитваха &ndash; какво мислиш и какво знаеш за Христо Ботев? А аз през тези дни непрекъснато се питах какво ли е станало с вързопа с Ботевия лист, който бях закачил под стъпалата на онзи вагон. Казах най-известните неща за Ботев, но те не бяха доволни &ndash; явно търсеха признание за намерения вързоп. Вкараха ме в мазето 7 денонощия да мисля. <br /> <br /> След това ме изправиха отново на разпити. Те се водеха винаги след 2 часа през нощта. Главните следователи бяха Иван Гулев, Костадин Кюлюмов и Чакъров, май. Казах им, че съм разпространявал литература, че съм бил анархист&hellip; - Още, още, казвай&hellip; Връзваха ме на един стол, с чорап в устата, бой с гумената палка по петите, бой с юмруци по гърдите до посиняване&hellip; Пак ще слезеш да мислиш, но <br /> <br /> <u><strong>наказанието ти е да стоиш с глава, опряна на стената, краката назад, без мърдане&hellip;</strong></u><br /> <br /> И това трая 7 денонощия. В една от тези нощи си спомням се смениха трима милиционери охрана. Три различни характера, три различни отношения. Първият, както стоях с глава, опряна на стената, идва и пита -как се казваш? - Отговорих - Кръстьо. &ndash; Слушай, момче, признай си какво си правил, не мога да гледам как те мъчат - аз съм Стефан от благоевградското село Бистрица. <br /> <br /> Викам: - Стефане, всичко съм признал. &ndash; Не мога да му кажа какво е станало. След него идва друг, може би беше от цигански произход, с едни ококорени очи. Около всяка смяна се опитвах да се изправя поне на краката си за малко. Не се издържа. А този ме гледа и скочи изведнъж: &ndash; Не мърдай, твойта мама! <br /> <br /> Постави ме в същата поза. Натисна звънеца и идва Кюлюмов. - Що бе, чадо, що има? &ndash; Циганинът му докладва и <br /> <br /> <u><strong>Кюлюмов ме хвана за дългата коса, блъсна ми главата в стената и ме препсува</strong></u><br /> <br /> Дръпна ми краката още по-назад и заповяда на милиционера: Мръдне ли, стреляш!<br /> <br /> Идва и третият милиционер. Седна на стола си с шмайзера на коленете и заспа... Чувам отгоре, дето беше приемната, стъпки. Бутнах милиционера по коляното и той се събуди. Но стъпките отминаха, а той отново заспа. Стана така, че аз го пазих&hellip;<br /> <br /> <u><strong>Жестоките разпити продължиха 7 дни </strong></u><br /> <br /> На 7 октомври, след 115 денонощия, ме изпратиха в Белене, без съд и присъда. Там се срещнахме с двамата ми братя. Големият ми брат Славейко преди това беше студент по химия в Софийския университет. През 1946 г. опозицията се опълчи против новия законопроект за висшето образование, който ограничаваше драстично правата на студентите. И понеже той беше сред активните протестиращи, го арестуваха през януари 1947-а и го блъснаха в лагера &bdquo;Куциян&ldquo; в Белене. Има един интересен епизод &ndash; там е бил въдворен големият наш писател Димитър Талев. В мината става срутване на пластове, под които остава Талев. А е работил в едно звено с известния анархист Христо Колев Йорданов, наречен Големият. Христо рови с ръце и изважда полумъртвия Талев от въглищата. <br /> <br /> Славейко бе там от февруари 1947-а до 1953-та, шест години и половина, заради изявата му като говорител на анархистите студенти в протестите. Без присъда. Вторият ми брат Радко пък стана жертва на масовия погром над анархистите на 16 декември 1948 г. &ndash; три дена преди Петия конгрес на БКП. И него го вкараха директно в лагера &bdquo;Богданов дол&ldquo;. След това в Белене.<br /> <br /> <u><strong>За преживелиците в Белене трябва да се напише отделна книга&hellip; Бой, унижения, глад, мръсотия&hellip;</strong></u><br /> <br /> Освободиха ме заедно с 5 души анархисти на 19 юни 1951 г. По това време беше избягал най-близкият ми другар от ученическите години Кръстьо Хаджииванов. Преди 9.9.1944 г. бе партизанин в Алиботушкия отряд. Но свободолюбивият му дух се обяви и против сталинския режим и новата власт го подгони. Избягал от наказателните Трудови войски в Блатешница и стана нелегален. Още тогава получих съобщение по доверен човек и направихме среща с него. До смъртта му бяхме в постоянен контакт, за да го подкрепям. Говорихме по цяла нощ поне веднъж в седмицата, когато имахме възможност да се видим. За тези наши срещи той бе написал и стихотворение: <br /> <br /> <em>&bdquo;Аз знам и вярвам в моите другари,<br /> с искрени сърца за мене <br /> те биха всичко дали, <br /> а аз за тях и моята душа&hellip;&ldquo; </em><br /> <br /> Шест месеца по-късно приятелят ми изчезна. Видях се с брат му Благой, който ми каза горчивата истина &ndash; <br /> <br /> <u><strong>Кръстьо Хаджииванов е бил убит от потеря на Държавна сигурност </strong></u><br /> <br /> край границата с Гърция. Той беше отличен атлет и плувец - скачаше по 8 метра на дължина, а някои свидетели твърдят, че е прескачал река от 10 метра. Та видели го &bdquo;бдителни&ldquo; хора край границата по течението на река Струма и съобщили на милицията. Когато наближили, Кръстьо скочил в реката, но те стреляли и хвърлили гранати. Снимали разкъсаното му тяло - такава е официалната версия.<br /> <br /> По същото време властите подготвяха нов процес - срещу големия анархист Кръстьо Павлов, т. е. аз. И аз избягах &ndash; в Гърция, оттам мои съмишленици във Франция ме изтеглиха. Учих в Париж, сетне в Женева &ndash; станах архитект. Ожених се за германска гражданка и се преместихме в нейната страна.<br /> <br /> Дълги години сътрудничих на &bdquo;Амнести интернешънъл&rdquo; и помагах на инакомислещи българи да бъдат приети в свободните европейски страни.<br /> <br /> След завръщането ми от 40 години емиграция продължих дейността си като анархист &ndash; да разпространявам писмено и със слово идеите, за които съм страдал и живял. Първото ми задължение към загиналите в борбата срещу диктатурата, насилствено наложена от БРП (к) и БКП след 1944 г., е изграждането на мемориала на брега на Струма, в землището на с. Чучулигово, Петричко &ndash; на предполагаемото лобно място, където е загинал Кръстьо Хаджииванов. Барелефът е на скулптора Крум Дерменджиев от Благоевград, а архитектурното оформление е мое. Всяка година на това място се събираме негови близки и верни другари, приятели и почитатели, отдавайки почит и уважение към загиналия поет.<br /> <br /> <br /> <em><strong>Михаил ТРЕНДАФИЛОВ</strong></em><br />