ЛИЧНОСТИ
Антон Югов едва не похарчил златния резерв на България за подарък за рождения ден на съветския вожд.

Арх. Петър Дойчинов е най-възрастният и вече единствен жив български скулптор, който може да се похвали, че творбите му всеки ден са пред очите на хиляди. Проектирал е западната страна на Паметника на Съветската армия, фонтанът пред президентството и др. Почти на 96 години, доайенът на монументалистите още е невероятно интересен събеседник. Част от бурната съдба на големия скулптор са и големите безумия на ^големците^. Пред “Над 55” Петър Дойчинов за пръв път прави публично достояние уникални епизоди от раждането на някои от символите на българската столица.

- Как се роди Паметникът на Съветската армия?
- В страшно кратки срокове. Но по-интересно беше друго. След като го направихме, за един рожден ден на Сталин нашите умуваха, умуваха и измислиха да му подарят макет на паметника на съветската армия в мащаб едно към десет от злато! Викнаха ме и като им казах колко кила злато ще отидат, даже те се отказаха. Съгласиха се да е от камък и бронз. Само че срокът остана немислимо малък. Антон Югов ни събра над 25 души - скулптори, каменари и леяри и всички му казват, че е невъзможно. А Югюв ни слуша, слуша, а накрая отсече, че кучето скача според тоягата и паметникът трябва да е готов за рождения ден на Сталин. Шефът на каменоделната във Владая - Тотев, се беше побъркал и им каза, че всяка нощ сънува паметника и рождения ден на Сталин. Но го направихме. Иначе за моята, западната част от паметника, никой не ми се е бъркал. Композицията сам я реших, сам си избирах моделите. За образа на централната фигура, тази на партийния секретар, ми позира един циркаджия, доскоро още беше жив.
Големците се наложиха само отгоре да има войник с вдигнат шмайзер. Аз бях против, колективът - също, но го наложиха. Ако войникът не беше с вдигнат шмайзер, нямаше да има такъв вой сега и да искат да го махат тоя паметник.
- Коя е ^най-опасната^ поръчка, която са ви възлагали?
- Когато почина Сталин, аз бях със семейството си в Казичене и още нищо не знаех. А шефовете на Съюза на художниците вече казали да се намери Дойчинов и да направи проект на венец за Сталин. Идват в Казичене хората на Държавна сигурност и ме подкараха - тръгвай с нас. Не казват защо, защото и те не знаеха. Чакайте поне да си взема топла дреха, казвам. Няма да имаш нужда, отвръщат те и жена ми се видя в чудо. Лошо ти се пише - затвор, ^отписа^ ме тя. И аз до гарата все питам ^защо^. А те все ми отговарят, че като отидем в София, ще разбера защо. В София площадът пълен. Водят ме при един от шефовете на съюза и той ми казва: ^Дойчинов, трябва да направиш венец за другаря Сталин за Москва. Ще ти покажем венците за Георги Дмитров. Чакай тук, ще вляза в двореца да взема ключовете от мавзолея.^ Остави ме, а аз бесен, че ще правя нещо, което никога не съм правил, направих две обиколки на площада. Сигурно ми е личало, защото изведнъж изникна и се залепи за мен един от службите. Върви до мен, без да шаваш, казва той и ме заведе на мястото на хотел ^България^, където имаха някакво специално помещение. И ме заразпитваха кой съм, какъв съм, защо така обикалям площада. Казах им, че работя в управление ^Архитектура^ на съвета, но не откриха началника да потвърди. Нещата се проточиха. През това време жена ми пристигнала с влака от Казичене да ме търси, а шефът от съюза намерил ключовете от мавзолея, но като видели, че ме няма, сметнали, че на Дойчинов не му се прави венец за Сталин и е избягал. Най-после се разбра къде съм бил и ме заведоха в мавзолея на Георги Димитров и ми показаха най-различни венци. Заведоха ме и в музея на Батенберг. Направих проект за венец от бели, зелени и червени цветя - целият като нашия трикольор. Веднага впрегнаха ^Градини и паркове^ да го правят и се получи прекрасен венец, метър и половина. Беше направил огромно впечатление в Москва.
- Имате ли принос към Мавзолея на Георги Димитров?
- Не, но съм запомнил един епизод, когато го завършиха. Тогава работех в отдел ^Архитекура и благоустройство^ на съвета и гледах нещата отблизо. В дея, когато трябваше да слагат Георги Димитров в мавзолея, беше страшно тържество, пълно с народ. Вече казаха ^Идват^, а военните шарят с някакъв брояч или металотърсач из площада сред хората. Изведнъж апаратът им изписука и един даде нареждане ^копай^. Ковчегът идва, а ония разкопават жълтите павета в навалицата, търсят бомба. Намериха един грамаден ръждив пирон, добре че беше на много плитко място.
- Имахте ли приключения около фонтана пред президентството?
- Той се направи още когато се оформяше площадът пред двореца, и пак се бързаше много. Правителството насрочи конкурс, явих се, спечелих го и започнах работа. Пак се бързаше много. Тук голямото недоразумение, която се яви, беше, че проектът ми беше за по-голям басейн и 18 метра височина на водния ефект. Военните обаче казаха ^не^, ще намалим басейна, защото трябва да има повече терен за манифестации, и ме принудиха да намаля диаметъра с 4 метра. А трябваше да е по-голям, защото проучванията показваха, че там непрекъснато има течение и при малък басейн ще пръска извън него. Аз проектирах и водния ефект - за 18 метра, но трябваше да го коригирам и се наложи да ходя пак във Видин, за да избирам нови помпи. Пред президентството духа като във фуния и за да се намали течението, дръвчетата там съм ги садил с ръцете си. Като направих вазата на фонтана, комисията я прие, заснех калъпите и трябваше да я отлея от гипс, за да продължи леярчето след мен - най-добрият майстор по отливане на метали в България, после го ужили пчела и умря от задушаване. Та срокът и на него му се видя много малък и ми предложи да не я отливам от гипс, а да му дам калъпите, за да я отлее направо. Умрях от страх, беше голям риск, ако не се получи, направо щяха да ме обвинят в саботаж. Докато ден-два чаках ни жив, ни умрял да видя какво ще се получи, един партиен секретар реши да се пошегува дебелашки и щеше да ми докара инфаркт. ^Дойчинов нищо не се е получило с вазата - вика той. - Ужас - няма калъпи, няма гипсова отливка, няма ваза!” Прилоша ми и седнах на бордюра пред президентството. Добре, че дойде един от съвета и каза, че всичко е наред. И наистина леярчето беше отляло вазата прекрасно. Но страданията на фонтана не свършиха. Водният ефект беше много интересен, но един от големците в Партийния дом казал, че шумът от фонтана му пречел да работи. Само се каза - Дойчинов, фонтанът вдига много шум и пречи на работата в Партийния дом. И почнаха да го пускат по-рядко. Накрая го спираха само когато идваше големецът на работа. Разбрах, че преди година-две искали да ремонтират басейна, но никой не се сети за мен, за скулптора проектант. Сега фонтанът пред президентството не е нищо, няма никакъв воден ефект.
- Г-н Дойчинов, завършили сте художествените академии на България и на Чехия. Вярно ли е, че в Прага сте влезли буквално с гръм и трясък?
- Там се явих на конкурс, на който кандидатът работи една седмица - до обяд бюст, следобед свободна тема. За бюста позираше една рускиня. Трябваше да я работя пет дни, но още на третия или на четвъртия дойде асистентът на професора и взе да се мъчи да ми обяснява нещо. Още не разбирах от чешки и докато науча езика, ми превеждаше един българин - Малин Тошев от Монтана, който учеше драматургия в Прага. Но точно тогава го нямаше. От жестикулациите на асистента ми стана ясно, че трябва да прекъсна, ала не разбрах защо. Продължих обаче, понеже гледам другите - не са по-добри. На почивката излязох да глътна въздух, връщам се и гледам, че работата ми я няма. Побеснях. Взех да питам къде ми е бюстът и един сърбин, с който криво-ляво се разбирахме, ми каза, че е в сандъка за глина, хвърлил го един служител, но и той не знаел защо. Тоя служител го хванах за гушата и започнах да го душа. Никой не можа да го отърве. Тогава бях страшно силен, а сърбинът беше дребен и хилав. Докато се бием и разправяме със служителя, се появи асистентът и пак почна да се мъчи да ми обяснява нещо. Добре, че пристигна Малин Тошев. Влиза в ателието, а аз - още бесен, със сълзи на очите. Бях решил да не се връщам в България, щом не съм приет и ми хвърлят работите. А той се хили и ми вика: ^Пускай го и отиваме да черпиш, приет си.^ После ми разказа как в коридора се сблъскал с професора и той му казал: ^Бързо, усмири оня българин, докато не е избил хората. Приет е.^ Професорът се беше впечатлил не от бюста, а от свободната тема. Аз разработих фронтона на театъра пред академията в чисто български стил. Асистентът това е искал да ми каже - да прекратя работата по бюста, защото вече съм приет. Приеха ме само мен направо в специалния отдел. Прескочих общия и завърших две години по-рано. През цялото следване професорът ме оставяше аз да си избирам темите.

Славей КОСТАДИНОВ