НРБ е била земен рай за другарите от Москва и Източен Берлин - лимузини, резиденции, пищни приеми. На български разноски, естествено. Германският изследовател Кристофер Неринг намери в архивите любопитни примери, пише "Дойче веле". 

"От България съм запомнил особено ясно разходките с лимузини из най-красивите планини и край брега на морето (понякога заедно със съпругата ми), където се отнасяха към мен като към паша. Никога не съм срещал такова гостоприемство, нито преди, нито след това.

Българите ни удавяха в своето вкусно вино. Даваха огромни приеми в най-изисканите резиденции на комунистическата партия. Организираха лов на дивеч, патици и фазани в ловните резервати, запазени за Тодор Живков и партийния елит. Понякога желанието им да се харесат на по-големия славянски брат придобиваше абсурдни измерения."

Това си спомня за България Олег Калугин, дългогодишен шеф на контраразузнаването на съветския КГБ.

За един руснак по онова време, който познава лишенията и несгодите на съветския делник, България сигурно наистина е изглеждала като земен рай.

И Калугин често прескача до България - не толкова по работа, колкото за удоволствие. Защото, както сам признава, „от разузнавателна гледна точка България почти не играе роля".

Малко информация за НАТО в Гърция и в Турция, няколко госпожици, които работят за тайните служби по Черноморието и тотално снижаване пред волята на Москва - това е всичко. Но виното, планините, морето, вкусната храна - всичко това истински допада на съветските другари.

"Ракиената дипломация" на НРБ
България, която е бедна на природни богатства и с не особено добре развита промишленост, през 1950-те години за пръв път открива един свой важен капитал, който днес привлича милиони туристи: гостоприемството, природата, добрата кухня.

Българската Държавна сигурност също бързо схваща, че може да използва този капитал.

По онова време американското ЦРУ кани колегите от западногерманския БНД на триседмични обиколки из САЩ. Тази „културна дипломация" има за цел да убеди ръководните кадри от западногерманското външно разузнаване, че САЩ са велика и могъща страна.

Българската Държавна сигурност пък практикува нещо, което можем да наречем „ракиена дипломация". Документите на ДС и на източногерманската Щази показват, че само през 1974 година гедерейските „разведчици" са получили от българските си колеги един тон грозде, 500 килограма круши, 1000 килограма краставици, 500 килограма овче сирене и 500 бутилки вино „Кадарка".

Братската социалистическа любов също минава през стомаха…

Когато не можело да се осъществят официални служебни срещи на високо равнище между двете разузнавателни централи, българите просто канели тогавашния министър на държавната сигурност на ГДР, печално известния Ерих Милке, да изкара една лятна почивка в България.

Така важните въпроси се обсъждали в лежерна атмосфера, а после протоколчикът отбелязвал: „Тази форма на контакти е много полезна, понеже позволява на ръководството на Министерството да разшири връзките си с ръководството на братските органи". Българската ДС трайно се грижела за почивката на колегите от Щази.

Всяка година в почивните станции край Черно море, в Родопите, в Стара планина и Пирин имало по 25 запазени места за колегите от Източен Берлин. През 1970 година сред отпускарите се оказва дори легендарният Маркус Волф, „човекът без лице" - дългогодишният шеф на източногерманското разузнаване.

Очевидци твърдят, че Волф прескачал до България дори след промените, вече на собствени разноски - били го видели в Априлци.

За българските другари от ДС, влезли в ролята на домакини, парите не играели никаква роля. Особено когато ставало дума за така наречените „специални мероприятия". Маркус Волф лети до София още през 1967 година, за да се срещне тъкмо в България с един от своите най-важни източници, инфилтриран в политически Бон - тогавашната столица на ФРГ.

Той получава пълна подкрепа от страна на българските другари, които организират двуседмично пътешествие из страната и накрая дори поемат всички разноски.

Разгул на разноски на НРБ
Колко пари са били харчени за подобни „специални мероприятия", показва друг един случай от 1974 година. Тогава Щази насрочва в България среща със свой много важен агент. Вероятно става дума за Валтер Флеминг, депутат в западногерманския Бундестаг, който от 1969 година шпионира в полза на ГДР под псевдонимите Юлиус и Валтер.

След една седмица, прекарана във вила край Черно море, екипът офицери от ДС и от Щази, заедно със своята „дамска компания", се отправя към Пампорово.

Там за пет дни са похарчени 1081,18 лева за хранителни продукти, описани най-подробно: 22 килограма овче сирене, месо и риба за 208,90 лева, луканка за 37,20 лева, 75 бутилки вино, 10 бутилки коняк, 9 бутилки мастика, 4 бутилки „Троянска сливова", 21 бутилки водка, пет каси бира, плюс минерална вода, кока-кола и плодови сокове.

Разходите, които българската ДС поема за шпионската среща на колегите от Щази, възлизат общо на 6010,37 лева - по онова време в България толкова струва една нова лека кола.

Българската Държавна сигурност проявява същата щедрост, когато в страната идват на почивка съветски „разведчици" и заслужили бивши разузнавачи от ГДР.

Доста от тях редовно почиват в България - например легендарният Ким Филби, „къртицата" на КГБ в западногерманския БНД Хайнц Фелфе, шпионинът на Щази в западногерманското канцлерство Гюнтер Гийом (заради когото канцлерът Вили Бранд изгуби властта), както и някогашната секретарка в НАТО Урсел Лоренцен.

С две думи: шпионите-крепители на социализма винаги са можели да разчитат на заслужена отмора в България. По онова време страната е много привлекателна като отпускарска дестинация. А българската ДС умело използва гостоприемството, туристическата атрактивност и вкусната българска кухня като инструмент на шпионската дипломация.