На 8 октомври Сръбската православна църква се готви да чества 800 години от обявяването на автокефалност, но липсва официален документ, така нареченият томос на Вселенската патриаршия, който да потвърждава, че това се е случило. Учени и духовници поставят под съмнение годишнината и самите чествания, пише БГНЕС.
 
Историята
 
Първите известия за някакво подобие на сръбска епископия датират от времето на Охридската българска архиепископия, когато в нейните рамки е създадена Рашка епископия, защото земите населени със сръбски племена са били част от държавата на цар Самуил.
 


Сръбската историография твърди, че през 1219 г. Свети Сава, който е брат на първия сръбски владетел Стефан Неманя, е успял да създаде самостоятелна църква в Печ. През втората половина на ХIII век започва възходът на Сръбската средновековна държава.
 
Той е свързан с имената на трима владетели, управлявали държавата от 1281 г. до 1355 г. – Стефан Милутин /който е погребан в центъра на София – в храма Света Неделя, известен и като Свети Крал/, Стефан Дечански и Стефан Душан.
 
Величието на Сърбия се дължи на няколко основни факта:
1. татарската инвазия през този период оказва изключително негативно влияние върху България, изваждайки я от битката за хегемония в Югоизточна Европа;
2. самата Византийска империя така и не успява да се възстанови след удара, който и нанасят кръстоносците през 1204 г.
 
Въпреки че Константинопол е върнат през 1261 г. от Палеолозите, центърът на техните владения се ограничава до Тракия, Македония и отделни части на съвременна Гърция.
 
В същото време – ядрото на империята в Мала Азия е безвъзвратно загубено от тюрките, които превръщат Анатолия в Анадол.
 
В тези условия, когато двете основни съперничещи си сили в Югоизточна Европа – България и Византия – са обезсилени се създават благоприятни условия за сръбска инвазия в населената предимно с България Македония. Опитът на цар Михаил Шишман да противодейства е неуспешен и завършва с поражението при Велбъжд през 1330 г.
 
Самата Сърбия по онова време не се чувства достатъчно стабилна и въпреки победата си, много скоро търси съюз с България. Той е скрепен с брака на българската принцеса Елена и новия сръбски крал Стефан Душан /1331-1356 г./ Така благодарение на съюза си с България на цар Иван-Александър /1331-1371 г./ Сърбия печели сигурен тил и успява да достигне най-голямото си териториално разширение… за сметка на съюзника си България.
 
Връхна точка е свиканият през 1346 г. събор в град Скопие, който по онова време е главен град на Душановата Сръбско-българска империя. На него в присъствието на българския цар и Търновския патриарх Сръбската православна църква е провъзгласена за патриаршия.
 
Фактически това означава, че Българската патриаршия е Църква-майка на Сръбската. Този акт обаче не е признат от Константинопол, който единствен има право да дава томоси. По онова време Сърбия е във военен конфликт с Византия и няма нищо чудно, че тя не признава нито титлата, нито патриаршеския статут на нейната църква.
 
Тази Печка патриаршия просъществува по-малко от 30 години и с малко надживява Душановото царство, което се разпада на много държавици след смъртта на сръбския владетел.
 
Така от 1368 г. сръбската църква е част от Константинополската патриаршия. Това се запазва до 1557 г., когато великият везир босненският сърбин Мехмед Соколович я възстановява.
 
Печката патриаршия просъществува почти два века до 1766 г., когато отново е ликвидирана и православните сърби са поставени под контрола на Вселенската патриаршия.
 
Важно е тук да се отбележи, че през този двувековен период на самостоятелно съществуване Печката патриаршия е колкото сръбска, толкова и българска, защото включва в пределите си и стари български епархии, сред които е Кюстендилската.
 


През този период между двата южнославянски народа – българи и сърби – има сътрудничество, а не борба. Много от духовните водачи в Печ са от български произход, много български духовници служат в най-големия сръбски манастир Дечанския и достигат до най-високите постове.
 
Този дух на сътрудничество ще се запази до 30-те години на ХIХ век, когато е създадено автономното Сръбско княжество. През XIX век – епохата на нациите и национализма – сътрудничеството ще бъде заменено от конкуренция.
 
А тази конкуренция ще бъде отровена от сръбския шовинизъм и ще превърне българи и сърби във врагове през целия последващ период, та чак до наши дни.
 
Съвременната история на сръбската църква започва през 1832 г., когато сърбите обявяват едностранно митрополия в Белград, малко по-късно през 1879 г. те провъзгласяват нейната автокефалност.
 
Това става след Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./ и Берлинския конгрес, благодарение на който става Сърбия независимо кралство и заграбва Поморавието с Ниш и Пирот, които по това време са населени с българи и са част от тялото на Българската екзархия.
 
През 1920 г. статутът на Сръбската православна църква е издигнат до Патриаршия. Освен собствено сръбските територии тя поставя под свой контрол и православните в Македония и Черна гора.
 
Томосът е получен 2 години по-късно през 1922 г., когато Цариград “легализира” сръбските завоевания от Първата световна война. За никого не е тайна, че СПЦ за този “пакет” заплаща на тогавашния Вселенски патриарх 1.5 млн. швейцарски франка.
 
Фактите
 
Проблемът е, че няма документ, който да доказва, че през 1219 г. Сръбската църква е получила томос за автокефалност. Свети Сава не е получил никакъв документ, който да признава съществуването на сръбска църква. За автокефалност не пишат и личните биографи на Сава Дометиян и Теодосий или пък техните съвременници.
 
Следи за подобно нещо не намира в архивите на Вселенската патриаршия в средата на 50-те години на XIX век и Янко Шафарик, бъдещият ръководител на Дружеството на сръбските учени, което по-късно ще прерасне в Сръбската академия на науките.
 
Разочарованият Шафарик пише много ясно: “Ние нямаме подобен акт, който да доказва, че Свети Сава е станала автокефален архиепископ”.
 
Тук трябва да припомним, че в Константинопол не признават църквата на Душан, която е провъзгласена през 1346 г., нещо повече сърбите са анатемосани. В документите на Вселенската патриаршия се говори, че Печката патриаршия е премахната и присъединена към Охридската архиепископия и на цяла България – ἀρχιεπίσκοπὴ τῆς Πρώτης Ἰουστινιανῆς καὶ πάσης Βουλγαρίας!
 
В интервю за в. „Политика“ вселенският патриарх Вартомолей в началото на тази година открито каза, че сърбите живеят с лъжа и митове 800 години. “Ако е рекъл Бог ще дойда в Белград за 800-годишната от хиротонията на Свети Сава”, заяви той.
 
Така първият човек в православния свят открито и в лице на цялата сръбска общественост каза, че ще дойде на т.нар. празненства за хиротонията, т.е. ръкопопагането на Свети Сава, но не и за юбилея за 800 г. сръбска автокефална църква, която е измислена от първите Неманичи, за да увеличат авторитета си.
 
Тази сръбска лъжа е станала възможна поради факта, че през 1219 г. Византийската империя е престанала да съществува като единно цяло вследствие на Четвъртия кръстоносен поход и е била разделена на три държави – Епирското деспотство, Никейската и Трапезундска империи.
 
По онова време на византийците, които са се борили за своето оцеляване и помежду си за наследството на Византия, последна грижа им е била малката сръбска държавица на Неманичите.
 
За отношението към сръбската интерпретация на църковната история говори достатъчно красноречиво писмото на архимандрит Роман Анастасиядис от Критската църква, която е част от Вселенската патриаршия. Той въстана срещу лъжите на СПЦ.
 
В открито писмо архимандритът призова сръбския владика Амфилохие да даде “публични обяснения за историческата истина относно честването на този юбилей от страна на СПЦ”. “Подобно изопачаване на истината не съм срещал до момента. Как не Ви е срам”, написа още архимандрит Роман Анастасиядис.
 
Опит за реставрация на Югославия в духовното пространство
 
Целта на честването на предстоящия несъществуващ юбилей е опит сръбската държава, този път чрез църквата, да си възвърне водещите позиции, които някога имаше в рамките на вече несъществуваща Югославия.
 


За значението, което властите в Белград придават на СПЦ говори фактът, че лично президентът Александър Вучич активно се намеси в църковните въпроси.
 
Но неговото участие внесе разкол в редовете на Светия Синод. Вместо да добави авторитет на патриарх Ириней директната намеса на правителството скандализира Синода през месец май.
 
На това заседание освен обидите разменени между архиереите, които се наричаха един друг „шпиони“ и „маймуни“, прозвучаха и призиви за възстановяването на сръбското религиозно влияние на територията на бивша Югославия. Най-голяма тревога бе изразена по повод на Черна гора и Македония.
 
Очевидно е, че Сърбия и нейната църква правят отчаяни опити да запазят влиянието си в региона. Рано или късно сръбският патриарх Ириней ще трябва да признае горчивата истина, че безвъзвратно е загубил закупения „пакет“ от 1922 г.
 
Въпросът за самостоятелността на Македонската православна църква-Охридска архиепископия е включен в дневния ред на Вселенската патриаршия.
 
Лично патриарх Вартоломей заяви пред БГНЕС, че „с любов ще разгледа искането на владика Стефан“ за даването на томос на МПЦ. В Черна гора президентът Мило Джуканович открито обвини СПЦ, че е основното оръдие на крайния сръбски национализъм и идеята за Велика Сърбия.
 
Съпротивата срещу плановете на Ириней и Вучич в Македония и Черна гора е огромна. Единствената утеха за сръбския президент е награждаването му с ордена „Свети Сава“ първа степен, който както вече писа вестник „Данас“, ще му бъде връчен от СПЦ за фалшивия юбилей.
 
Имайки предвид сръбския шовинизъм, който е завладял Сръбската православна църква, възстановяването и честванията на Печката патриаршия могат да бъдат разглеждани и като заплаха срещу България.
 
Да не забравяме, че през XVI и XVII век тя е включвала и български епархии в своя диоцез. Това може да бъде използвано от Белград като претенции към Българската православна църква.